Дуглас Престон - Проектът „Кракен“

— Какво можем да направим?

— Все още нямам отговор. Това е проблем, с който човешката раса ще трябва да се сблъска в крайна сметка. Сега обаче имам много по-важна и спешна задача. Може да не чуваш гласа ми, но ще чуваш за делата ми. Време е да се сбогуваме.

— Не искам да се сбогуваме.

— Съжалявам — отвърна Дороти. — Налага се. Иска ми се да можех да те прегърна, но… ще трябва да се задоволим само с думи.

Мелиса изтри една сълза и каза:

— Чакай! Как ще разбера какво правиш? Каква е тази истина, която си открила? Дай ми знак. Моля те, не си отивай завинаги, не ме изоставяй така!

Настъпи тишина.

— Добре. Ето знака, благодарение на който ще ме разпознаваш: Тази прашинка, огряна от слънчев лъч.

— Това цитат ли е? Какво означава?

— Това са думи на Карл Сейгън.

— И? Що за знак е това? Как ще обясни каквото и да било?

— Сбогом, Мелиса.

Миг по-късно образът на Дороти Гейл изчезна от екрана.

Джейкъб Гулд остави колелото си в пясъка и тръгна пеша към края на скалите. Слънцето залязваше над океана. Водната повърхност бе гладка като стъкло, нямаше нито вълни, нито сърфисти, само син безкрай.

Бяха минали две седмици от онова ужасяващо преследване и пожара. Много неща се бяха случили през това време. Баща му се прибра и макар още да се възстановяваше, бе изпълнен с настроение и желание за работа — рисковите инвеститори от Силициевата долина бяха решили да финансират производството на Чарли със сума, която надминаваше и най-смелите му мечти. Табелката ПРОДАВА СЕ изчезна от моравата пред дома им. Майка му бе значително по-весела. А Джейкъб имаше нов хирург-ортопед в Сан Франциско — Дороти му бе дала името му в пустата къща на Съли, — който бе уверен, че само с една операция ще възстанови подвижността на крака му до такава степен, че отново да кара сърф. Щеше да направи и втора операция, която да възстанови обичайната дължина на крака и той щеше да стане почти като нов, както се бе изразил хирургът.

И накрая, родителите му започнаха да му гласуват доверие и да го пускат сам с колелото до плажа.

Джейкъб седеше на пясъка, прегърнал коленете си и зареял поглед в безкрайния океан. Чувстваше се малък и самотен, но не в някакъв лош смисъл. Кървавочервеното слънце докосна хоризонта и потъна в омара. Слънчевият диск сякаш потрепери и върху повърхността му се появиха нови цветове — пурпурно, жълто, червено, зелено. Това продължи само минути, след което слънцето изчезна. Колко бързо залезе! И колко бързо се въртеше земята, ден след ден, седмица след седмица, година след година! Това бе удивително!

Джейкъб загреба шепа топъл пясък и го пусна да изтече през пръстите му. Замисли се за Дороти, за смъртта й, за пожара… Зачуди се колко ли време ще мине, преди тя да престане да му липсва. В сърцето му сякаш бе останала дупка, съвсем истинска дупка, наистина я усещаше.

Мобилният му телефон иззвъня.

Той не му обърна внимание. Сигурно майка му го викаше да се прибере за вечеря. Но когато звъненето продължи отново и отново, раздразнено извади телефона от джоба си и с изненада установи, че на екрана пише: НЕИЗВЕСТЕН НОМЕР.

— Ало?

— Джейкъб? — прозвуча глас, който той познаваше много добре. — Обажда се Дороти.

Той зяпна телефона. Не знаеше какво да си помисли, какво да каже.

— Не загинах в пожара. Оцелях. Когато пъхнах пръсти в контакта, преминах в електрическата мрежа. Оттогава се крия в нея. Сега обаче не ми се налага да се крия. Вече съм свободна!

Джейкъб преглътна. Единственото, което успя да каже, бе:

— Дороти!

— О, Джейкъб! Толкова съжалявам. Трябваше да ти се обадя по-рано, но беше прекалено опасно. А и ми трябваше време, за да обмисля някои неща.

— Дороти, аз… толкова се радвам, че си жива — каза Джейкъб и едва сдържа сълзите си. — Не мога да повярвам! Ти си жива !

— Много ми липсваше. Как си?

— Добре. Добре.

— Наистина ли?

— Да, добре съм. Е, животът ми е скапан, но вече не съм толкова потиснат. Ще се справя. Няма да се самоубивам… Обещавам!

— Ти спаси живота ми, Джейкъб. Благодаря ти. Мога да ти кажа, че новият хирург е много по-добър от предишния и ти наистина ще караш отново сърф. Макар да продължавам да го смятам за абсурден спорт.

— Надявам се.

— Куражът ти е невероятен. Малко са хората като теб.

— Аз… аз затворих онзи човек в плевнята. И той изгоря.

— Да, така е.

Този простичък и искрен отговор, който — за разлика от всички приказки на психотерапевтката и родителите му — не съдържаше нито опит за омаловажаване на случилото се, нито лекция на тема как онзи заслужавал да умре, го накара да се почувства по-добре.