Дуглас Престон - Проектът „Кракен“

Да се качи ли по склона? Но пък там лесно щяха да го забележат! Ако заобиколеше отляво, щеше да се спусне в долината точно в посоката, в която бяха поели двамата мъже. Достатъчно бе да се обърнат, за да го видят.

Трябваше да се качи по склона.

— Мисля, че онези двамата са се разделили — прошепна Дороти. — Единият се е върнал назад, а другият ще изкачи склона пред нас. Трябва да се спуснем от другата страна, преди да е блокирал пътя ни. В противен случай ще се озовем в капан.

— Добре.

Джейкъб тръгна нагоре по склона без повече приказки. Движеше се максимално бързо. Тъмната сянка на дърветата остана зад гърба му.

До върха на хълма бяха стотина метра. Джейкъб се огледа. Не виждаше фенерчета, нито в гората, нито на склона. Продължи нагоре, макар вече да го боляха не само стъпалата, но и коленете. Билото беше на петдесет метра… четирийсет… трийсет. Спря за миг, за да си поеме дъх. Парещата болка в краката му създаваше усещането, че стъпва по въглени. Само да прехвърли билото и да се спусне от другата страна…

Тъкмо стигна върха, когато някъде отдолу прогърмя изстрел и туфичката трева до крака му потрепна. Джейкъб извика, залегна и се огледа. Видя светлина на хълма оттатък потока, а после и очертанията на мъж. Трети мъж. Сочеше с фенерче към него и викаше:

— Ето го! Там горе!

Чу викове и откъм потока, а после видя и лъч на фенерче — излезе от горичката и заподскача право към него.

— Тичай! — проскърца Дороти.

Джейкъб скочи и затича. Бягаше на зигзаг, останал без дъх. Убийствена болка пронизваше крака му при всяка крачка. Вече виждаше тъмната сянка на мъжа, който тичаше с намерението да му пресече пътя. Между него и дърветата долу не се виждаше никакво прикритие.

Пук! Лук!

Продължи да тича на зигзаг. Ново снопче трева подскочи във въздуха точно пред него.

— По дяволите!

— Давай наляво, наляво и после направо — упъти го Дороти.

— Но така отиваме право при онзи мъж!

— Математически погледнато, това е единственият начин да минем покрай него. Там, отляво, има място, където можем да се скрием.

Джейкъб продължи да тича наляво и скоро се озова в продълговата долчинка, обрасла с храсти. Проправи си с усилие път през шубраците, които стигаха до коленете му, но видя, че няма начин да се добере до разсадника. Но пък наблизо бяха старите сушилни, в която някога си бяха играли със Съли. Те бяха по-близо от оранжериите. Можеха да се скрият и там.

Теренът изведнъж стана равен. На двайсетина метра от него, точно над главата му, тичаше един от мъжете.

— Спри! — извика той, клекна и вдигна пистолета.

— Залегни! — изкрещя Дороти.

Джейкъб се хвърли по очи в тревата.

Пук! Пук!

Джейкъб се претърколи и отново скочи на крака.

Пук!

Усети полъха от куршума, прелетял покрай бузата му. Погледна назад и видя мъжа да тича по склона с фенерче в едната ръка и пистолет в другата.

Руините на старата сушилня бяха в обраслия с шубраци участък покрай реката, само на четиристотин метра. Джейкъб тичаше с всички сили, но усещаше, че мъжът го настига, чуваше тежкото му дишане.

— Къде отиваме? — попита Дороти, регистрирала смяната на посоката.

— В старите сушилни. Ще се скрием там.

Мълчание.

— Имаш ли по-добра идея? — попита Джейкъб, без да спира.

— Мисля, че трябва да се предадем — каза Дороти. — Може да не те убият, ако се предадем.

— Не! Никога!

— В такъв случай мисля, че ще умрем.

— Почти стигнахме — каза Мелиса и отново погледна картата. — След два километра трябва да завием наляво.

Дъждът бе спрял, но пътят бе мокър и блестеше на светлината на почти пълната луна, която ту надзърташе, ту се скриваше зад облаците. Форд измина следващия километър и половина бавно. Намираха се сред хълмовете някъде над градчето Халф Муун Бей, сред ферми и скъпи имения. След поредния завой зърна между дърветата светлините на къщата.

Намали още и накрая спря.

— Защо спираш? — попита Мелиса.

— Това не ми харесва — отвърна Форд.

— Какво имаш предвид?

— Прекалено много стаи светят.

— Там са само момчето и роботът.

— Точно това имам предвид.

Продължи бавно напред, като се оглеждаше за място, където да направи обратен завой. Откри малка полянка встрани от пътя, точно там, където започваше алеята, и спря.

— Какво ще правим сега?

— Мисля, че трябва да отидем до къщата пеша и да огледаме хубаво. — Извади двайсет и два калибровия револвер от жабката, отвори барабана, за да се увери, че е зареден, и го прибра в джоба си.