Дуглас Престон - Проектът „Кракен“

Дороти взе платката, постави я внимателно на пода на сушилнята и я покри със сено. После включи фенерчето и потупа Джейкъб два пъти по ръката. Посочи към задната врата — явно искаше да се отправят натам. Той я сграбчи и хукна към вратата. Изчака двамата мъже да влязат в една от по-отдалечените сушилни, излезе навън и затича към гората. Рекичката минаваше на стотина метра от тях, скрита сред дърветата. В мига, в който стигна до тях, откъм сушилнята, която току-що бяха напуснали, долетя детски плач. На момче, което хлипаше.

Тръпки го побиха, когато осъзна, че това е неговият глас. Явно Дороти бе решила да отклони вниманието на преследвачите им.

Джейкъб излезе на пътеката, която минаваше отвъд рекичката, и се затича по нея с всички сили. Скоро обаче тичането му премина в куцукане. Опита се да не обръща внимание на болката в крака, към която се бе присъединило и неприятното парене от копривата. Разсадникът се намираше на седемстотин-осемстотин метра надолу по течението. Успееха ли да стигнат там, щяха да са в безопасност. Молеше се на господ да не са скрили ключа за плевнята на друго място.

Пътеката бе озарена от лунна светлина. Дороти мълчеше.

Отчаяният плач зад гърба му премина в писък, прекъснат от пукота на изстрели. После прозвуча един последен писък.

Бързо щяха да открият, че са измамени. И какво щяха да направят? Искаше да попита Дороти, но тя не можеше да говори. Сякаш прочел мислите му, роботът го стисна за рамото — жест, който трябваше да му вдъхне повече вяра.

След три-четири минути тичане сред дърветата пред погледа на Джейкъб изникна белият силует на оранжерията. Почти бяха стигнали. Намираха се някъде зад първата редица оранжерии в разсадника. Те бяха строени в три редици, заобиколени от обширна поляна с мокра от дъжда трева, и той ги приближаваше откъм задния им край, обрасъл с високи плевели. Сигурно беше по-лесно да тича през оранжериите, отколкото покрай тях или между тях.

Спря пред оградата от бодлива тел, която заобикаляше разсадника. Със Съли я бяха прескачали много пъти. Джейкъб се хвана за най-близкия кол, качи се по него като по стълба, поставяйки краката си върху бодливата тел от двете му страни, прехвърли се от другата страна, като внимаваше да не се закачи за телта, и скочи долу. Направи всичко това с увисналата на врата му Дороти.

Изохка от болка, вдиша дълбоко и закуца към задната врата на първата оранжерия. Натисна дръжката. Заключено. Но пък рамката на вратата бе направена от алуминий и пластмаса, затова бе достатъчно да я ритне, за да се отвори. Вътре го посрещнаха строени в редици разсади за цветя, храсти и дървета. Той закуцука към другия край на оранжерията.

Тъкмо стигна другата врата, когато зад гърба му прогърмяха изстрели. Чу куршумите да се забиват в стъклото и от стените на оранжерията се посипа дъжд от стъкълца. Последваха нови изстрели и този път парченцата стъкло се посипаха върху главата му.

Прелетя през вратата и влезе в следващата оранжерия. Кракът го болеше толкова силно, че вече не можеше да тича. Стигнеше ли до плевнята, щеше да е в безопасност. Чу мъжете да блъскат вратата зад гърба му, след което стреляха пак. Някои куршуми прелетяха толкова близо, че парченца стъкло порязаха лицето му.

Отвъд последната врата започваше широк участък, покрит с чакъл. В другия му край се издигаше плевнята, а до нея — още оранжерии, плюс паркирани в редица пикапи и селскостопански машини.

Джейкъб закуца през открития участък към плевнята и я заобиколи. Тук го скриваха и оранжериите, които са издигаха около нея. Спря. Не можеше да си поеме дъх от изтощение.

Отстрани на плевнята имаше малка врата. Преди доста време двамата със Съли бяха открили ключа под една тухла до вратата. Джейкъб спря и вдигна тухлата, като не забрави да отправи кратка молитва. Към кого? Нямаше представа. Ключът беше там. Пъхна го в ключалката, отключи, влезе и затвори вратата. Заключи колкото се може по-тихо.

Спря. Лунните лъчи проникваха през разположените високо в стената прозорци. Мястото изглеждаше така, както го помнеше. Отпред имаше няколко трактора и селскостопанско оборудване. Отзад бяха наредени бали слама, до тях имаше огромна купчина небалирана слама, в която със Съли обичаха да си играят.

Отвън долетя вик. Идваше отдалече. Отговори му друг, на същия непознат език. Джейкъб съжали, че не разбира какво си казват. Дали го бяха видели да влиза в плевнята? Нямаше от какво да се притеснява, ако бе успял да се промъкне незабелязано. Още повече че вратите бяха заключени. Никога нямаше да се сетят, че е тук, че трябва да претърсят плевнята. За да се подсигури допълнително, реши да се скрие в сламата и да изчака.