Дуглас Престон - Проектът „Кракен“

— Момчето… — задъхано каза мъжът, — момчето взе робота и избяга.

— Кой го преследва? — попита Форд.

— Двама наемни убийци. Професионалисти. Киргизци. И Лансинг. Шефът ми. Моля ви… моля ви, не ме убивайте…

— Кога тръгнаха? — продължи Форд.

— Преди петнайсет минути.

— С какво са въоръжени?

— Наемниците имат пистолети. Със заглушители. Лансинг е с револвер.

— Кой си ти?

— Моро. Ерик Моро. Аз съм компютърен специалист.

В далечината прозвучаха още изстрели.

— Какво искат? Казвай веднага!

— Искат… искат робота.

— А момчето? Какво ще правят с момчето?

— Ще го убият.

Форд погледна Мелиса и каза:

— Ще тръгна след тях. Ти остани тук.

— Ще дойда с теб.

— А кой ще го пази тоя? — попита Форд.

— Аз — обади се жената, която бяха освободили. — Дайте ми единия пистолет.

— Знаете ли как да боравите с него?

— Да.

Форд й подаде двайсет и два калибровия. Вече чуваше полицейските сирени в далечината. Щеше да е истинска катастрофа, ако полицаите и агентите на ФБР го завареха тук. Знаеше какво ще се случи. Щяха да решат, че ситуацията е прекалено сериозна и трябва да бъде обсъдена внимателно, щяха да се обърнат за разрешение към шефовете си и да поискат подкрепа от хеликоптери и командоси. Щяха да отведат двамата с Мелиса в полицейското управление. А момчето вече щеше да е мъртво.

— Трябва да спасим момчето.

Форд излетя през задната врата. Мелиса хукна след него. Затичаха нагоре по склона и когато се озоваха на билото, се огледаха. На осемстотин метра от тях се простираше потънала в мрак долина — но между дърветата проблясваха лъчи на фенерчета. След миг проблеснаха и четири пламъчета, свидетелстващи за стрелба, и миг по-късно прозвучаха четири изстрела.

Отекна детски вик.

Джейкъб продължаваше да тича сред дърветата.

— Наляво! — прошепна Дороти.

Джейкъб зави наляво, проправи си път сред някакви високи бурени и се озова в сянката на дълга тухлена стена. Там, спомняше си той, започваха руините на старите сушилни. Хукна покрай стената, като се придържаше в сенките. Отпред имаше един ров, двамата със Съли често го бяха прескачали. Ето го! Прескочи го и хукна през полето към редицата полуразрушени сушилни за хмел, бяха четири и много приличаха на египетски пирамиди. Тежките метални врати бяха увиснали на пантите.

Спомни си, че последната сушилня е най-добре запазена, желязната й врата дори можеше да се затвори. Затича към нея, промуши се през парещи коприви и стигна до тухлената платформа. Влезе в сушилнята, хвана вратата и се опита да я затвори. Тя обаче бе толкова ръждясала, че не помръдна. Джейкъб погледна и видя един от преследвачите — вървеше бавно и осветяваше района с фенерчето си. Към него се присъедини втори, появи се от друга посока. Като че ли знаеха, че се е скрил в сушилните.

Може идеята му да не бе чак толкова добра. Опита отново да затвори вратата и осъзна, че положението е безнадеждно. Опиташе ли се да избяга, щяха да го видят. Затова се дръпна навътре в сушилнята. Тухленият под бе повдигнат над земята и целият на дупки. Дупките обаче бяха прекалено тесни, за да се провре през тях.

— Пусни ме долу — каза Дороти.

Джейкъб я пусна.

— Дай ми фенерчето.

Тя го взе и го сложи на земята. А после с щипките на ръцете си бръкна в задната част на главата си — в дупката, оставена от куршума — и започна да бърника вътре.

— Какво правиш? — прошепна Джейкъб.

— Свалям звуковата карта. Там има и високоговорител. Когато приключа, няма да мога да говоря. Две почуквания означават да , едно — не . — Потършува още малко, използва отвертката и свали ловко главата си. В първия момент Джейкъб се стресна. Дороти остави главата на земята пред себе си и свали един пластмасов панел. Момчето се чудеше как може да вижда със свалена глава, но после забеляза, че тя действа, водена сякаш от някакво шесто чувство — всъщност по-скоро май опипваше с пръсти. След като свали капака, бръкна вътре и с едно рязко движение измъкна малка платка с чипове и миниатюрен високоговорител. Върна главата си на място: едно бързо ловко завъртане, щрак — и готово! После разглоби фенерчето, извади крушката и рефлектора и разкачи жиците. С тяхна помощ свърза платката с фенерчето.

Джейкъб зърна лъч светлина и надзърна през отворената врата на сушилнята. Видя лъчите на две фенерчета в далечния край на редицата сушилни и чу приглушени гласове. Претърсваха сушилните една по една. Слава богу, че бяха започнали от другия край! Но пък така или иначе след няколко минути щяха да се доберат до него и Дороти.