Дуглас Престон - Проектът „Кракен“

Лансинг заслиза по склона с дълги уверени крачки — право към светлините долу.

Джейкъб лежеше долепен до земята. Не виждаше нищо и не помръдваше, но сърцето му биеше толкова силно, че се опасяваше да не го чуят. Стъпките на двамата въоръжени мъже и шумоленето в храсталаците бяха съвсем близо. Едва ли се намираха на повече от метър-два. Бяха го видели. Нямаше начин. Само си играеха с него. Всеки момент щяха да стрелят.

Чу и дори почувства нечия стъпка точно до купчината, под която се бе заровил. Усети леките вибрации на земята, последвани от запъхтяното дишане, покашлянето, подсмърчането и храченето на преследвачите. Прозвучаха нови ругатни на непознат език, придружени от шумолене на дрехи сред клоните.

И тогава… Те не спряха. Отминаха.

Трябваше да реши какво да прави. Онези двамата щяха да повървят малко напред, но нямаше да го открият и щяха да се сетят, че е скрил някъде, и да се върнат. Трябваше да се махне оттук. Но какво щеше да прави с Дороти, която бе простреляна в главата?

— Дороти? — прошепна той. Разтърси лекичко онемелия робот и опипа главата му. Както можеше да се очаква, в нея зееше огромна дупка с ръбове от назъбена пластмаса.

Ужасно!

Миг по-късно чу шумолене. Ослуша се в тъмното, напрегна слух, за да долови и най-лекия шум. Не бе сигурен дали звукът е естествен, или са мъжете, които се връщат за него. Не можеше да остане тук. Трябваше да тръгне. Веднага.

Измъкна се изпод храстите, като влачеше Дороти. Тръгна предпазливо, опитваше се да не вдига шум, често спираше, за да се ослуша. Трябваше само да прекоси рекичката, да прехвърли отсрещния склон и после да се спусне към оранжериите.

Най-сетне стигна до дерето. Потокът бе придошъл от дъжда. Откри малка просека между дърветата, където проникваше светлина, замъкна Дороти до нея и я огледа. Една трета от главата й бе отнесена от куршума.

— Дороти, чуваш ли ме? — прошепна той.

Никакъв отговор.

Плесна лекичко робота.

— Моля те, събуди се. Моля те!

Роботът издаде дрезгав звук, който наподобяваше стържене. Нещо ужасно се бе случило с него, но поне беше жив.

— Дороти?

Гласът й бе дрезгав като пила по желязо.

— Какво стана?

— Простреляха те в главата.

— Слава богу, че процесорът ми е в гърдите.

За негово облекчение Дороти като че ли беше добре. Вдигна ръка и опипа главата си. После каза, че това не й харесвало — ръцете й били изгубили цялата си сетивност.

— Гласът ми също е повреден — каза тя. — Едното ми око го няма, но мога да виждам с другото.

Джейкъб сподави риданието си.

— Радвам се, че си добре. Боли ли те?

— О, не. Аз не мога да изпитвам болка. Трябва да се махнем оттук. Знаеш ли къде можем да се скрием?

— Долу в Локс Крийк има разсадник с оранжерии. Можем да се скрием там.

— Да вървим.

Джейкъб погледна в мрака в посоката, в която бяха изчезнали двамата мъже. Не виждаше лъчите на фенерите им, не чуваше и гласовете им. Прецени, че най-бързият начин да се доберат до Локс Крийк е като прекосят рекичката и изкачат срещуположния склон. С помощта на Дороти щеше да открие в тъмнината туристическата пътека, която се спускаше към оранжериите. Но това означаваше, че трябва да се изкачат и спуснат по гол хълм, без прикритието на храсти и дървета.

Опита се да се изправи, но веднага седна, понеже кракът го заболя силно.

— Ох!

— Дай ми якето си — каза Дороти с дрезгавия си глас. — Ще ти шинирам крака.

Той й го даде. Дороти използва ножицата, скрита в едната й ръка — Джейкъб изобщо не бе подозирал за съществуването й — и наряза якето му на ивици. Откри в тъмнината няколко здрави клона, след което с помощта на отвертката, монтирана в единия й пръст, отчупи няколко парчета пластмаса от главата си.

— Какво правиш?

— Легни. Протегни си крака.

Джейкъб я послуша. Дороти бързо и ловко направи шина от клоните и ивиците плат. Подложи парчето пластмаса под стъпалото му като допълнителна опора и го овърза с остатъците от якето.

— Изправи се.

Джейкъб се изправи. Продължаваше да го боли ужасно, но поне можеше да стъпва.

— Качи ме пак на конче.

Той я вдигна на раменете си и влезе в рекичката. Водата бе студена, но облекчи парещата болка в крака му. Когато излезе на отсрещния бряг, тръгна през гората, като се придържаше към най-тъмните участъци, напътстван от дрезгавия глас на Дороти. Колкото по-нависоко се изкачваше, толкова по-нарядко се издигаха дърветата, а отвъд тях започваше гол склон, покрит единствено от натежала от дъжда трева и ниски шубраци. Небето бе осеяно с бързо движещи се облаци, които долитаха откъм океана и проблясваха в бяло, озарени от почти пълната луна.