Дуглас Престон - Проектът „Кракен“

Лансинг се обърна към Моро и каза:

— Събирай си нещата!

А на киргизците нареди:

— Вземете я. Може да ни потрябва, за да накараме хлапето да ни сътрудничи.

Единият наемен убиец започна да реже тиксото, омотано около тялото на Памела Гулд.

— Не! — извика Гулд и скочи от стола. — Не можете да я вземете! Това не е част от уговорката!

Киргизците не му обърнаха никакво внимание: изправиха жена му на крака и я побутнаха към вратата.

— Оставете я на мира! — извика Гулд и се хвърли към тях, но единият наемник отстъпи ловко встрани и го простреля два пъти в гърдите.

Джейкъб държеше телефона. В първия момент не успя да осмисли чутото, до такава степен бе объркан и парализиран от ужас. Беше им казал адреса. Щяха да освободят родителите му. Това бе единственото, за което можеше да мисли в момента. Щяха да освободят родителите му.

— Чух всичко — обади се Дороти. — Ще са тук след пет минути. Трябва да изчезваш.

— Кои са те ?

— Онези брокери, за които ти казах. Проследили са ме. — Говореше спокойно. — Грешката е моя. Поредната ужасна грешка, която правя. Послушай баща си. Облечи си якето, излез през тази врата и тръгни към планината. Тичай, без да спираш. Движи се встрани от шосета и пътеки. Иди колкото се може по-далеч и се скрий.

— Ами ти?

— Аз ще остана тук, разбира се.

— Не мога да те оставя.

— Тръгвай. Те искат мен, а не теб. Получат ли ме, ще оставят теб и семейството ти на мира.

— Не. Ще те взема с мен.

— В никакъв случай!

— Опитай се да ме спреш.

Дороти се завъртя и направи опит да избяга, като разпери ръце, за да не изгуби равновесие. Джейкъб обаче се хвърли към нея. Тя успя да му избяга и хукна по коридора към кухнята като непохватно, едва проходило дете. Джейкъб я последва, но преди да я настигне, тя се спъна в прага и полетя с лице към земята. Чу се силен удар.

Джейкъб я сграбчи.

Дороти размаха ръце.

— Не! Спри! Правиш ужасна грешка!

Опита да окаже някаква съпротива и дори удари Джейкъб с ръце, но беше слаба и сервомоторите в крайниците й нададоха тих безпомощен вой, когато той я стигна здраво в прегръдката си. Отнесе я — въпреки протестите й — в дневната, постави я върху одеялото и започна да я загръща.

— Спри! Моля те! Изслушай ме!

Гласът й почти не се чуваше, тъй като Джейкъб продължи да я увива. Накрая я взе под мишница и я стисна здраво.

— Ще те убият! — извика тя.

— Няма! Защото няма да ме намерят!

Надзърна през прозореца на дневната и видя фарове да осветяват Дигс Кениън Роуд. В следващия миг изчезнаха зад някакви дървета, но се появиха отново и завиха по алеята към къщата. Джейкъб грабна раницата с другата си ръка, хвърли фенерчето в нея, метна я на рамо и излезе през задната врата, като продължаваше да стиска робота под мишница. Дороти продължаваше да надава приглушени викове.

Дъждът и студеният вятър го блъснаха в лицето. Непосредствено зад къщата се издигаше тъмен обрасъл с трева хълм, където — преди катастрофата — двамата със Съли бяха тичали и играли. Пострадалият при злополуката крак го заболя още след първите крачки. Джейкъб спря само за миг, но колата вече се движеше по алеята и миг по-късно зави пред къщата. Фаровете й го осветиха и пътниците в нея зърнаха застиналата на склона фигура.

Джейкъб се обърна и продължи да тича нагоре по хълма, препъваше се във високата мокра трева. Всяка крачка изискваше усилие. Усещаше как Дороти се върти във вързопа и протестира, но одеялото я заглушаваше.

— Млъкни и спри да се въртиш!

Тя млъкна. Джейкъб дишаше тежко, а кракът го болеше, но успя да стигне до върха на хълма. Погледна назад. Колата бе спряла пред къщата. Чу вик и видя двама мъже с фенерчета да излизат тичешком през задната врата. Лъчите на фенерчетата им се насочиха към него и двамата хукнаха нагоре по склона.

Той погледна към храсталаците по склона отсреща. Добре познаваше района. Всички тези малки долини водеха към Локс Крийк, оранжериите и градините долу. Там щеше да намери подходящо скривалище. Там трябваше да отиде. Хукна надолу по склона, но се подхлъзна, падна на мократа трева и изпусна одеялото. То се разви и Дороти се изтърси от него. Джейкъб се надигна, но остана замаян за няколко секунди.

— Трябва да ме оставиш тук! — извика му Дороти.

— Казах ти да млъкнеш! — Джейкъб я сграбчи и отново я уви в одеялото, въпреки протестите й. Изправи се и продължи ту да тича, ту да се пързаля по склона, като се стараеше да пренася тежестта си повече на здравия крак. След стотина метра започваше горичка, потънала в мрак. Успееше ли да стигне до нея преди преследвачите да превалят хълма, имаше шанс да им се измъкне. А добереше ли се до следващия рид, щеше да стигне Локс Крийк. Непосредствено до старите сушилни за хмел имаше голяма ферма за цветя с оранжерии и постройки, които предлагаха милион скривалища. Само да стигнеше дотам…