Дуглас Престон - Проектът „Кракен“

Разнесе се нов вик, Джейкъб се обърна и видя лъчите на фенерите да шарят по склона. Единият го подмина, но се върна и го освети, след което прозвуча стряскащо пук ! Той се хвърли на земята и се претърколи, без да изпуска увития в одеялото робот. Стреляха по него! Това бе жестоката истина: искаха да го убият.

Лежеше в тревата и дишаше тежко, обзет от паника, а кракът му изгаряше от болка. Лъчът на фенера мина над главата му. Не можеше да им позволи да го хванат. Трябваше да стане, да хукне отново и да стигне до дърветата.

Но поне Дороти бе млъкнала.

Скочи и се затича.

Пук! Пук!

Продължи да бяга на зигзаг, а лъчът на друг фенер освети гърба му и се опита да не го изпусне този път.

Пук!

Продължи да тича, да скача, да лавира. Добра се до дърветата — рехава горичка от евкалипти, — но не спря да тича, а продължи да се препъва в мрака, да си проправя път сред падналите клони и бодливите храсталаци. Докато тичаше по склона, лунната светлина му помагаше да се ориентира, но тук, в горичката, цареше непрогледен мрак. Опипваше пътя си напред, но имаше прекалено много ниски клони и шубраци. Те все се закачаха за дрехите му, но Джейкъб не смееше да включи фенерчето.

— Аз мога да виждам в тъмното — прозвуча приглушеният глас на Дороти. — Качи ме на конче.

— Само ако обещаеш да спреш да спориш.

— Обещавам.

Джейкъб я измъкна от одеялото, захвърли го настрани и я вдигна на раменете си. Тя стисна пластмасовите си крака около врата му и се вкопчи в косата му с трипръстите си ръце.

— Направо.

И Джейкъб забърза направо.

— Сега наляво… още малко… направо… Можеш и по-бързо… Леко наляво… — Тя продължи да го насочва, докато Джейкъб тичаше сред дърветата, отначало по-бавно, а после — след като доби увереност — все по-бързо и по-бързо.

Лъчите на фенерите пронизаха горичката и озариха дънерите над главата му.

— Тичай! — подкани го Дороти.

Джейкъб затича по-бързо.

— Настигат ни! — каза Дороти. — Тичай по-бързо!

Джейкъб се опита да ускори крачка, но имаше чувството, че кракът му ще се разцепи на две. Куцаше лошо и вдигаше много шум. Чуваше пукота на клони под краката на преследвачите си.

— Завий рязко надясно — насочи го Дороти, — надолу по онзи стръмен склон.

Джейкъб зави надясно и хукна надолу, като се подхлъзваше и пързаляше. След секунди се озова в доста по-гъста елова гора.

— Спри! — прошепна Дороти. — Пази тишина!

По всичко изглеждаше, че идеята на Дороти с рязката смяна на посоката, последвана от внезапното спиране, е свършила работа. Явно се бяха измъкнали от преследвачите.

— Сега върви, но бавно и тихо — подкани го Дороти. — Право напред.

Склонът, по който се спускаха, бе по-стръмен и по-хлъзгав, осеян с иглички, но водеше право към рекичката. А там растителността бе по-рехава в сравнение дори с евкалиптовата горичка. Джейкъб се спускаше на сляпо, почти не можеше да контролира крачките си, а Дороти шепнеше инструкции в ухото му. Лъчите на фенерчетата се появиха изневиделица над главите им.

— Наляво!

Джейкъб зави наляво, но въпреки това светлината го откри. Той опита да свърне рязко, но склонът бе прекалено стръмен, за да му позволи да маневрира с подобна скорост.

Пук! Пук!

Чу един от куршумите да се забива в робота, при което главата на Дороти се люшна напред, а в мрака се разхвърчаха парченца пластмаса.

— Дороти!

Никакъв отговор. Дороти разхлаби захвата си. Още малко и щеше да падне. Джейкъб я сграбчи в мига, в който тя се пусна от раменете му. Продължи да тича по стръмния склон, без да вижда почти нищо, с едната си ръка предпазваше лицето си от клоните, а с другата стискаше Дороти. Растителността стана по-гъста, появиха се ниски храсти и бурени. Лъчите на фенерчетата танцуваха около него.

Джейкъб си удари главата в един дебел клон, падна по гръб и се плъзна по мокрия склон. Едва не изтърва Дороти, но успя да я стисне за крака, преди да полети надолу. Опита се да забие пети в пръстта, за да забави скоростта, но в резултат се претърколи и полетя надолу още по-бързо. Спря в гъсти хвойнови храсти. Остана да лежи за миг зашеметен и изподран, останал без дъх. Накрая отвори очи. Непрогледен черен мрак. Чуваше някъде под себе си реката, чуваше и капките дъжд. Опипа земята около себе си и установи, че се е заврял под бодлива хвойна — земята беше мека, покрита с гъст слой иглички. Къде беше Дороти? Продължи да опипва първо земята, сетне и клоните около себе си и най-сетне я откри оплетена в съседния храст.