Дуглас Престон - Проектът „Кракен“

Чу гласове нагоре по склона. Някой изруга на непознат език. Лъчите на фенерчетата осветяваха хвойните ту в едната, ту в другата посока.

Като че ли го бяха изгубили отново.

Придърпа робота, после започна да загребва с шепи от гъстия килим от иглички, за да покрие себе си и Дороти. Накрая покри дори главата си. Остана да лежи на земята, заровен под влажните иглички. Изпитваше истински ужас, сърцето му сякаш щеше да изскочи от гърдите му, миризмата на пръст и гниещи иглички затрудняваше дишането му.

Вече чуваше как онези двамата се спускат по хълма, чуваше тежките им стъпки, шумния им гневен диалог. Приближаваха се. От време на време някой от двамата явно изругаваше на непознат език.

Джейкъб бе почти парализиран от ужас. Тези мъже бяха стреляли по него. Бяха простреляли Дороти. Какво ли бяха направили на родителите му?

Стъпките се приближаваха. Ту се чуваше пукот на клонче, ту издаваха влажен мляскащ звук от шляпането в калта. Като че ли идваха право към него. Едва ли бяха на повече от три метра. Макар да лежеше под игличките. Джейкъб бе сигурен, че ще открият скривалището му. Напрегна се. Очакваше всеки момент да прозвучи изстрел. Надяваше се всичко да приключи бързо. Смътно осъзна, че се напикава, но не му пукаше.

Лансинг седеше във влажната дневна на празната къща. Настанил се бе на разнебитен пластмасов стол, който бе донесъл от верандата. Чувстваше се отвратен и отегчен. Зачуди се дали няма да е по-добре да пусне един куршум, който да сложи край на хленченето на жената и досадните й молби да повикат линейка за съпруга й и да оставят сина й на мира. Като капак на всичко тя бе повърнала в колата на път към къщата. Бездруго щяха да я застрелят. Но пък можеше да им потрябва, за да принудят момчето да им сътрудничи, когато го пипнат. Ама че идиотщина! Хлапето се бе измъкнало с робота. Това го вбесяваше.

— По дяволите! — възкликна Лансинг и смъмри Моро: — Залепи й устата!

Моро направи нескопосан опит да постави тиксото върху устата й, но ръцете му трепереха, а тиксото бе мокро от сълзите й. Моро нервничеше прекалено. Лансинг го наблюдаваше как непохватно се опитва да залепи устата на жената. Нещо толкова просто, а той не можеше да се справи! Компютърният програмист бе оглупял от страх и паника, изобщо не бе в състояние да разсъждава. От друга страна, ако му се развикаше, само щеше да влоши нещата.

Моро успя най-накрая да залепи тиксото и си избърса ръцете. Жената говореше нещо, но думите й бяха приглушени от лепенката, а и поне бе спряла да се върти и да буйства. Сега изглеждаше замаяна, примирена, изпаднала сякаш в транс.

„Мога да се справя“, каза си Лансинг. Въпреки временните затруднения щеше да се справи. Не се съмняваше, че киргизците ще открият момчето в гората и ще донесат робота. Страхуваше се единствено някой да не чуе приглушените изстрели. Беше наредил на братята да пазят робота на всяка цена и да му го донесат невредим. Те обаче бяха глупави и примитивни, обичаха да стрелят, затова Лансинг се съмняваше, че ще пазят робота при опитите си да прострелят момчето.

— Излизам — каза Лансинг. — Някой трябва да каже на тези киргизци какво да правят.

— Господи! — възкликна Моро. — Тези типове са напълно неконтролируеми! Каква каша забъркаха само!

Лансинг преглътна раздразнението си от коментара му и отвърна със спокоен глас:

— Ерик, вече сме на крачка от целта. Успокой се и дръж жената под око. Веднага щом донесем робота, ще извадиш уайфи картата му, за да не може да се свърже с интернет и да избяга, когато улови сигнал. Разбра ли ме?

Моро кимна.

— А сега седни и наблюдавай жената.

Моро седна до камината, а Лансинг провери револвера си, прибра фенерчето в джоба си, облече си дъждобрана и излезе през задната врата. Пое дълбоко дъх. Въздухът бе свеж, а дъждът бе намалял до ръмеж. Небето скоро щеше да се проясни. Беше близо, съвсем близо до Дороти. И макар нощта да не бе преминала според очакванията, той бе на крачка от успеха. Извадил бе голям късмет, че районът се оказа толкова изолиран, а и бурята им бе помогнала, заглушавайки виковете и изстрелите.

Откри в мократа трева следите, които водеха към върха на хълма, и тръгна по тях. Когато се изкачи, погледна към долчинката. Тревистите склонове се събираха край обраслите с дървета брегове на реката. Там някъде, в горичката, на около четиристотин метра от мястото, на което бе застанал, видя лъчите на двата фенера — подскачаха в мрака. Това трябваше да са киргизците, които преследваха момчето. Вдигна поглед. Бурята отминаваше, облаците се носеха към вътрешността на континента, на запад вече се мержелееха първите звезди. Вече дори не ръмеше.