Говард Лавкрафт - Планините на безумието

В крайна сметка извадих книгата от контейнера и като хипнотизиран се загледах в до болка познатите ми йероглифи на корицата й. Бяха прекрасно запазени и на моменти ми се струваше, че съвсем малко ми остава да разбера смисъла на написаното. А може би навремето — докато бях в плен на необичайната си амнезия — ги бях разчитал без затруднения, познавайки перфектно загадъчния им език?

Времето течеше, а аз още се колебаех. Нямам никаква представа колко минути отминаха, преди най-сетне да се осмеля да повдигна металната корица на ръкописа. Изведнъж си спомних за фенерчето, което продължаваше да стои между зъбите ми, ето защо побързах да го сложа върху прашния под и да го изключа, за да не изхабя батериите му. Едва когато се озовах в пълен мрак, насъбрах необходимата смелост и отгърнах тънката обложка, след което бавно вдигнах фенерчето, насочих го към страницата и натиснах копчето.

Един-единствен поглед ми бе достатъчен. Изведнъж ми причерня пред очите и аз рухнах на земята, като използвах последните остатъци от здравия си разум, за да изключа фенерчето и да стисна здраво зъби, за да не закрещя като обезумял. Онова, от което се бях опасявал, все пак се беше случило. Бях зърнал в книгата точно това, което бях очаквал да видя и от което се страхувах до смърт. Лежах, проснат насред подземната галерия, обгърнат от хилядолетен мрак и притисках ледените си длани към пламтящото си лице. Или все още сънувах и халюцинирах, или времето и пространството бяха решили да издевателстват над мен, помрачавайки разсъдъка ми.

Не, това не можеше да не е сън — здравият ми разум просто отказваше да допусне обратното, — но за да се убедя окончателно в истината, трябваше да преживея отново целия ужас и да отнеса находката горе на повърхността. Тогава, в присъствието на сина ми и останалите членове на експедицията, всичко щеше да си дойде на мястото. Виеше ми се свят — ако можеше да се говори за световъртеж в непрогледната тъма, където и най-зорките очи не бяха в състояние да откроят каквото и да било сред чернотата. Фантастични мисли и картини стремително препускаха из трескавото ми съзнание, изпълвайки ме с безграничен, парализиращ възприятията ми ужас, и аз вече дори не се опитвах да открия границата между реалните факти и отгласите от безумните съновидения.

Замислих се за странните следи върху прашната земя и потръпнах, изплашен от звука на собственото си дишане. Отново включих фенерчето за няколко секунди и се загледах в първата страница от манускрипта с такова чувство, с каквото навярно се взира обреченото животинче в студените очи на отровната змия. Сетне, за пореден път в прелъстителната прегръдка на непроницаемия мрак, внимателно положих книгата в контейнера и застопорих сложния заключващ механизъм. Определено трябваше да я изнеса на повърхността, в света на хората — естествено, ако този свят действително съществуваше, в което за момента не бях съвсем сигурен.

Не мога да кажа колко време мина, преди да се изправя на краката си и да поема по обратния път. През цялото време, което бях прекарал под земята, нито веднъж не бях погледнал часовника си — красноречиво свидетелство за това, колко отчужден и изолиран се чувствах от целия останал свят.

С фенерче в едната си ръка и металически контейнер, стиснат под мишницата на другата, аз бързах из сумрачните коридори, прорязали тази архаична гробница. Когато пристъпих в просторната цилиндрична зала в основата на сляпата базалтова кула, крадешком и със затаен дъх преминах покрай зейналата черна шахта, откъдето продължаваха да се издигат студени въздушни потоци. Докато крачех из плетеницата от наклонени галерии, се почувствах малко по-уверено, но така и не можах да се отърся от сянката на мрачните предчувствия и смътния страх, които сега бяха доста по-натрапчиви и ясно изразени, отколкото по време на спускането ми.

С нарастващ ужас си мислех за втория разтворен люк, покрай който ми предстоеше да премина. Самата мисъл за съществата, от които тъй силно се боеше Великата раса — и които явно продължаваха да обитават своя зловещ подземен свят, — ми беше кошмарна и ненавистна. Не можех да прогоня от съзнанието си спомена за онези скверни следи в прахта и за онова, което се споменаваше за полиповидните твари в сънищата ми, както и за свързаните с тях свирепи урагани и плашещи свистящи звуци. Присетих се и за архаичните легенди, които туземците преразказваха — за първобитните митове и предания, в които всички страхове неизменно бяха съсредоточени около тайнствените руини и духащите от недрата им зли ветрове…