Говард Лавкрафт - Планините на безумието

Първите проблясъци на лунното сияние възвестиха началото на завръщането ми в реалния свят. Съзнанието ми постепенно се проясняваше — лежах, проснат по очи насред австралийската пустиня, а над главата ми ревеше и беснееше ураган с такава опустошителна сила, че в началото дори се усъмних в неговата реалност. Дрехите ми се бяха превърнали в изпокъсани дрипи, а тялото ми беше покрито с безброй рани, синини и охлузвания. Мина още малко време, докато дойда на себе си, но и след това не можех да прокарам ясна граница между случващото се насън и наяве. Помнех колосалното стълпотворение от каменни блокове, разтворилата се пред мен бездна, дългото блуждаене под черните сводове на мъртвия град, невероятните открития, избухнали в съзнанието ми от далечното минало, както и ужасяващия кошмар накрая… ала каква част от всичко това беше истина? Все още нямах окончателен отговор.

Фенерчето ми бе изчезнало, заедно с металическия контейнер с древната книга, който бях намерил в подземното хранилище на Великата раса. Но съществуваха ли те в действителност — ръкописът, хранилището и бездната? Вдигнах глава и се огледах наоколо, ала не забелязах нищо, освен монотонната вълнообразна повърхност на необятната пустиня.

Демоничният вятър вече стихна напълно и подпухналата, леко аленееща луна бавно запълзя към западния хоризонт. Изправих се бавно на крака — всички мускули ме боляха — и закрачих на югозапад, в посока към лагера. Какво всъщност се бе случило? Може би просто бях заспал върху пясъка и се бях озовал в центъра на пустинна буря, запратила ме — както съм бил в безпомощно състояние — на километри разстояние, сред погребаните древни развалини? Ами ако не беше така? Как щях да живея оттук нататък?

Под напора на тези наново обладали ме съмнения цялата ми предишна вяра в митологичния произход на странните ми сънища започна да се разпада като къщичка от карти. Ако кошмарната бездна действително съществуваше, значи и Великата раса не бе измислица и нейните представители наистина можеха да преодоляват преградите на пространството и времето, вселявайки се в телата на бъдещите обитатели на нашата планета. Нима съновиденията ми не бяха отражение на първобитните митове, сведения за които бях събирал по време на амнезията си, а съвсем закономерно в психологически план последствие от вледеняващите и умопомрачителни — но съвсем истински — спомени?

В такъв случай излизаше, че в периода на необичайната ми амнезия и моето собствено тяло бе служило като пристан за нечие чуждо, чудовищно съзнание, проникнало в нашия свят от невъобразимата епоха на палеогена, отдалечена на сто и петдесет милиона години от нас… А аз бях прекарал немалко време в неговия отвратителен облик, бродейки из безкрайните коридори и улици на доисторическите градове и общувайки със стотици други пленници, които също като мен бяха запратени тук от най-различни точки на времето и пространството, за да изучават тайните на Вселената и да съставят описание на своята цивилизация за гигантските архиви на Великата раса.

Ако това беше вярно, следователно и онези другите — още по-древните и зловещи твари, способни да предизвикват съкрушителни урагани и всяващи неописуем ужас в конусовидните създания — все още се спотайват из бездънните глъбини на вечния мрак, докато на повърхността на Земята се появяват и изчезват разумни раси, повечето от които дори не подозират за страшната заплаха, стаена в недрата на планетата…

Не мога, не искам и отказвам да вярвам в това. Ако онази бездна и онова вътре в нея са били истина, значи няма никаква надежда; нито за мен, нито за нашата цивилизация. Това би означавало, че над всички нас — над целия ни свят, над миналото и бъдещето на човечеството — е надвиснала чудовищна и неумолима Сянка отвъд времето. Сянка, която е овладяла най-дълбоките тайни на Вселената и е превърнала всички други раси в заложници на неутолимата си жажда за познание.

За щастие, не разполагам с никакви веществени доказателства, които да потвърдят тези безумни хипотези. От единствения безспорен артефакт — металическият контейнер с древната книга — няма и следа. По никакъв начин не може да се докаже, че действително съм успял да проникна в призрачния подземен град и — ако във вселенските закони има и капчица справедливост — никой никога не ще го открие. Нищо чудно всичко, за което си въобразявам, че се е случило през тази съдбовна нощ, да е било просто поредният провокиран от архаичните митове и легенди кошмар.