Говард Лавкрафт - Планините на безумието

По характерния символ на стената разпознах нивото, по което трябваше да продължа, и не след дълго минах покрай лежащия на пода манускрипт, оставен там лично от мен. Без колебания свърнах в най-близкия сводест проход, отвъд който ме очакваше най-трудният участък от пътя. Всевъзможните препятствия и прегради, които го осейваха, започваха почти веднага след напускането на очертанията на централното хранилище. Тежестта на металическия контейнер си казваше думата и аз забелязах, че ставаше все по-невъзможно да се придвижвам без излишен шум, докато преодолявам купчините от камъни и пясък.

Скоро пак се озовах пред издигащата се почти до тавана грамада, по която предишния път се бях прокрадвал пълзешком. Щом и тогава не бях успял да се промъкна безшумно през тясната пролука, как ли щях да се справя сега? След като бях зърнал с очите си странните дири на кошмарните твари, просто не можех да подценявам опасността, която криеха в себе си силните звуци. Обемистият контейнер също не улесняваше задачата ми.

Все пак успях благополучно да се изкатеря по планината от отломки, след което — с фенерче между зъбите — се заех да се провирам между каменистия й хребет и назъбените краища на масивните сталактити. Тук за първи път, откакто бродех из хилядолетните катакомби, късметът най-неочаквано ми изневери — когато най-опасният участък вече беше зад гърба ми, безценният ми товар изведнъж се изплъзна от ръцете ми и се понесе надолу по склона с трясък и дрънчене. Хвърлих се подире му и в последния момент успях да го сграбча, ала в същата секунда нестабилните отломки под краката ми се разклатиха, свличайки се в същинска каменна лавина, съпроводена от оглушителен грохот.

Когато ехото от громолящите камъни най-накрая заглъхна, до слуха ми достигна — или поне така ми се стори — някакъв друг, едва доловим звук, който сякаш идваше от лабиринта от тунели нейде зад гърба ми. Наподобяваше нещо като тънко вибриращо свистене и светотатствените му, противоестествени модулации не приличаха на нито един от звуците, които бях чувал някога на Земята.

Какъвто и да беше този звук, той символизираше моята гибел. Обезумял от ужас, аз се впуснах в трескав бяг по коридора, като ту прескачах изпречилите се на пътя ми препятствия, ту се препъвах в тях и залитах, ала нито веднъж не изпуснах фенерчето и контейнера с древния ръкопис. В тези напрегнати минути в съзнанието ми пламтеше само една мисъл — колкото се може по-бързо да се измъкна от тези кошмарни подземия и да се озова на земната повърхност, сред обляната от лунното сияние пустинна равнина.

Не си спомням как съм се добрал до грамадата от каменни блокове, над която вместо свод зееше пусто черно пространство, и как съм започнал да се катеря по неравния й склон. От дивия хаос в паметта ми е оцелял само един епизод — как губя равновесие, търкалям се по ръбестите късове и за пореден път се надигам сред облаци от прах, за да продължа нататък.

Зная със сигурност, че когато достигнах очертанията на омерзителната базалтова кула, фенерчето и контейнерът все още бяха в ръцете ми. Грохотът от свлеклите се при последното ми падане камъни вече утихваше и в настъпилата тишина — този път съвсем ясно и отчетливо — отново дочух онези нечестиви вибриращи звуци. Но ако преди източникът им се намираше някъде зад гърба ми, из вече пребродените от мен катакомби, то сега тънкото свистене се носеше нейде от стелещия се отпред мрак.

Мисля, че именно тогава — за първи път през всичките тези часове, прекарани в тайнствените подземни глъбини — от гърдите ми се изтръгна пронизителен вик. Смътно си спомням черните стени на сляпата праисторическа кула и бездънната яма в центъра й, от чиято сърцевина ехтеше зловещото свистене. Внезапно от дяволската шахта задуха мощен вятър — при това не просто хладен въздушен поток, а свиреп, неистов и жесток вихър, който сякаш съвсем целенасочено извираше от неведомата преизподня.

Имам откъслечни спомени за шеметния си бяг из дългите проходи, преодолявайки най-различни препятствия по пътя си, а в базалтовата кула зад гърба ми поривите на вятъра ставаха все по-силни. Въпреки че мощните въздушни струи теоретично би трябвало да ме тласкат напред, те всъщност не ми помагаха, а възпрепятстваха движението ми. Ураганният вихър се увиваше като змия около мен, сякаш беше невидима примка или ласо, плътно обвивайки ръцете и краката ми и сковавайки всяка моя крачка. Без да се притеснявам повече за шума, който вдигах, аз тичах стремглаво из осеяните с отломки тунели, падайки и ставайки, и не след дълго се озовах пред наклонената рампа, която трябваше да ме отведе до горните нива.