Говард Лавкрафт - Планините на безумието

И не само тя. Усещах нечие зловещо присъствие, което ме изпълваше с неясна тревога, но срещата с което нямаше как да избегна. Каквато и да бе природата му, то ме дебнеше в надипления пред мен мрак. И ето че съвсем скоро, когато почувствах влажния полъх на студения въздух, лизнал пламналата ми от трескава възбуда кожа, изведнъж разбрах причината за необяснимия си страх — предстоеше ми отново да прекося грамадния цилиндричен кладенец на сляпата базалтова кула, където трябваше да се намира още един от запечатаните и зорко охраняваните люкове. Само че сега нямаше да има стражи, които да го пазят.

Щом пристъпих в гигантската овална зала на кулата, със затаен дъх и буквално на пръсти се шмугнах покрай скверната черна шахта, чиято застрашителна тъмна паст зееше широко отворена. Проходът от другата страна на кулата, в който с облекчение се втурнах, отново бе осеян с металически стелажи, пълни с древни манускрипти. Ненадейно вниманието ми беше привлечено от няколко шкафа, рухнали съвсем неотдавна, съдейки по тънкия слой прах върху разсипаните от тях контейнери. И в същия миг сякаш бях ударен от гръм — замръзнах на място, неспособен нито да помръдна, нито да проумея на какво точно се дължи внезапният ми пристъп на паника.

Съборените лавици, прекатурените шкафове и разпилените по земята металически кутии не бяха нещо, което съзирах за първи път, особено като се имаха предвид неизброимите земетресения, разтърсвали тези мрачни лабиринти през хилядолетното им съществуване. Не, в конкретния случай причината беше другаде и едва когато пристъпих по-близо до валящите се на пода купчини, загадката ми се изясни. По-близкият оглед на светлината на фенерчето показа, че повсеместният слой прах изобщо не е толкова равномерно разпределен, както ми се бе сторило в началото. На някои места беше съвсем тънък или почти го нямаше, сякаш неотдавна — преди няколко месеца или най-много година — някой или нещо бе минало оттук.

И като че ли това не бе достатъчно, върху запрашената повърхност се виждаха и някакви странни отпечатъци, вероятно оставени тук съвсем наскоро. Бях озадачен както от формата и разпределението им, така и от обстоятелството, че в тях нямаше нищо хаотично и произволно. Когато доближих фенерчето до пода, тревогата ми се усили още повече. Създаваше се впечатлението, че това са не просто някакви си ивици или петна, а съвсем ясни и отчетливи следи, обособени в три отделни групи, всяка заемаща квадратен участък със страна трийсетина сантиметра. Във всеки от тези участъци се виждаха по пет кръгли петна с диаметър седем-осем сантиметра: едното бе разположено най-отпред, а останалите четири — малко по-назад и встрани от него.

Тези дири — ако действително бяха нечии дири — водеха в две различни направления, сякаш онова, което ги бе оставило, първо беше минало в едната посока по коридора, след което се бе върнало обратно по същия маршрут. Разбира се, със същия успех бих могъл да припиша необикновените отпечатъци на съвсем естествени процеси и да не се поддавам на мъгляви страхове… ако не бях забелязал още една съществена и зловеща подробност. Единият край на веригата от следи стигаше до прашната купчина от рухнали металически стелажи и контейнери, след което посоката се обръщаше и дирята завършваше там, откъдето бе започнала — до самия ръб на черната бездна в центъра на сляпата базалтова кула, откъдето извираше роденият в чудовищните подземни глъбини студен и влажен вятър.

Колкото и съкрушителен да беше парализиралият ме страх, обсебилата съзнанието ми чужда воля явно се оказа по-силна. Никакви разумни доводи не бяха в състояние да ме накарат да продължа напред след видяното наяве и насън; никакви аргументи не можеха да ме заставят да изследвам същността на неведомите отпечатъци и онези смътни спомени, които се бяха пробудили в съзнанието ми под въздействието на дяволската находка. Ала въпреки всичко това дясната ми ръка не прекратяваше ритмичните си движения, манипулирайки невидимите механизми на въображаемата ключалка. Когато постепенно започнах да идвам на себе си, открих, че тичам по безмълвните призрачни коридори, все тъй устремен към неумолимо притеглящата ме тайнствена цел.

Едва сега в главата ми започваха да възникват въпросите, които всеки друг човек на мое място без съмнение би си задал по-рано. Ще мога ли да проникна в хранилището? Ще успея ли да достигна необходимия рафт от сегашната височина на скромния си ръст? Ще се справи ли човешката ми ръка с хитроумния заключващ механизъм, сътворен в най-дълбока древност? Ами ако ключалката се окаже повредена? Какво ще сторя — или какво ще се осмеля да сторя — с онова, което тъй пламенно жадувах да придобия и от което тъй силно се страхувах? Дали бъдещата ми находка ще се превърне в чудовищно потвърждение на истината, която не се вписва в рамките на нормалните човешки възприятия — в последната точка на цялата тази безумна, фантастична и страшна история, — или в крайна сметка ще послужи като поредното доказателство за собствената ми лудост?