Говард Лавкрафт - Планините на безумието

Изпитанието премина благополучно. Не след дълго се спуснах едно ниво по-ниско и минах покрай залата, отрупана с изпочупени и смазани под тежестта на сгромолясалите се каменни блокове машини. Маршрутът продължаваше да ми е пределно познат и всичко продължаваше да се намира там, където трябваше да бъде, ето защо аз уверено пристъпвах напред. След няколко крачки се озовах пред входа на коридора, който трябваше да ме отведе до централното хранилище.

Струваше ми се, че мина цяла вечност, докато вървях, скачах и пълзях из този безкраен тунел. Тук-там срещах и непознати надписи и изображения по стените — обяснението, което ми хрумна, беше, че очевидно са се появили в по-късен период. На няколко пъти се отклонявах от основната галерия и свивах в страничните й разклонения, където само на два пъти открих съществени различия с видяното от мен насън — в единия случай например добре познатият ми проход беше зазидан и поради някаква причина запечатан с масивни металически ленти.

С големи усилия превъзмогнах внезапно връхлетелия ме пристъп на слабост и смътно безпокойство, докато прекосявах подземното помещение на черната базалтова кула, в чиято вътрешност сякаш пулсираше някаква невидима и зловеща енергия. Основата й представляваше окръжност с диаметър шейсет-седемдесет метра, повърхността на стените й бе гладка и равна, лишена от каквито и да е изображения и надписи, а насред пода — който изглеждаше изненадващо чист и незасегнат от отломките, като се изключи тънкият слой от прах и пясък — се виждаше широко черно отверстие. Вдигнах очи нагоре и видях, че подобно отверстие се забелязва и на високия таван. Стълби и наклонени рампи отсъстваха — може би защото представителите на Великата раса избягваха дори да се доближават до тези архаични съоръжения, а онези, които ги бяха издигнали, не се нуждаеха от традиционни средства за слизане и изкачване.

Спомнях си добре това място от съновиденията си, но тогава водещият надолу отвор бе закрит от тежък люк, който беше запечатан с металически ленти и постоянно се охраняваше. Сега зееше напълно открит и от черните глъбини извираше непрекъснат поток от студен влажен въздух. Побързах да продължа по пътя си, стараейки се да не мисля какво би могла да таи в себе си тази мрачна бездна.

Коридорът ставаше все по-трудно проходим и скоро достигнах до място, където рухналият участък от тавана бе образувал същинска грамада. Заех се да се катеря по нея и щом се озовах на най-високата й част, не видях над себе си нито свод, нито стени, а само празнота, из която лъчът на фенерчето ми безпомощно се губеше. Според разчетите ми тук би трябвало да се намира сутеренната част на зданието с металическите артефакти, чиято фасада излизаше на третия площад, разположен недалеч от централното хранилище.

От другата страна на грамадата пак открих своя тунел, но ето че само след броени метри пътят ми бе преграден от ново препятствие. Този път планината от отломки беше толкова висока, че между нея и опасно провисналия свод само на отделни места се виждаха неголеми пролуки. С упорство и решимост, присъщи само на един безумец, аз започнах да отмествам огромните каменни късове и да разгребвам пясъка с ръце, като всяка секунда рискувах да наруша нестабилното равновесие и да приведа в движение цялата тази многотонна маса. В крайна сметка успях да се провра, като пълзях на четири крака, стиснал фенерчето между зъбите си, а острите краища на увисналите от тавана гигантски сталактити стържеха безмилостно гърба ми.

Вече се намирах съвсем близо до подземния комплекс, където се съхраняваха главните архиви. Само след няколко минути се озовах пред ниска овална зала с множество сводести изходи. Стените й — или поне в онази си част, която осветих с фенерчето си — бяха отрупани с йероглифни писмена и характерни криволинейни символи, част от които се бяха появили след обхванатия от сънищата ми период.

Разбрах, че съм достигнал целта си, ето защо свърнах наляво и минах под добре запазената арка на интересуващия ме проход. Почти не се съмнявах, че коридорите и галериите оттук нататък ще бъдат в доста по-добро състояние в сравнение с тези, по които бях дошъл дотук. Ако не заради друго, то най-малкото защото строителите на това гигантско подземно съоръжение, където се съхраняваха летописите на всички цивилизации от Слънчевата система, бяха обърнали особено внимание на неговата солидност, устойчивост и дълготрайност. Грамадните гранитни блокове бяха подредени с математическа прецизност, перфектно балансирани и скрепени от цимент с недостижима за човечеството здравина, в резултат на което дори и сега, след безброй години, отделните градивни елементи все още бяха неразривно слети в едно монолитна цялост. Внушителните стени и сводове продължаваха да заемат придадената им в началото безупречна форма, а върху покрития с прах под не се виждаше и следа от каменни късове или други отломки.