Говард Лавкрафт - Планините на безумието

Помнех точното местоположение на личния си контейнер — на най-долното ниво в секцията за низшите гръбначни. Колко пъти го бях отварял посредством натискане и завъртане на хитроумната кръгла металическа ръкохватка… Всяка подробност, всеки детайл се открояваха с поразителна яснота и точност в съзнанието ми. Ако стелажите с ръкописите все още бяха там, със сигурност щях да възпроизведа необходимата последователност от движения и да отворя контейнера за броени секунди! Колкото и да не ми се иска да го призная, може би точно тази мисъл бе възвестила пълното ми умопомрачение. В следващия миг вече се носех из осеяния с препятствия подземен коридор, следвайки добре познатия маршрут, който трябваше да ме отведе още по-дълбоко в земните недра.

От този момент нататък едва ли може да се вярва напълно на впечатленията ми — и аз самият продължавам да се вкопчвам в отчаяната надежда, че онова, което се случи, е плод на демоничен сън или на безумна халюцинация. В трескавата си възбуда възприемах всичко около мен през пелената на призрачна мъгла, която ту се разсейваше, ту се сгъстяваше. Лъчът на фенерчето ми се мяташе из тъмнината, изтръгвайки от нея отделни фрагменти от стените, осеяни със странно познати ми йероглифи. На едно място част от свода беше разрушена и пътят ми се оказа преграден от огромна каменна купчина; нямах друг начин да я преодолея, освен с катерене, при което почти достигнах до горната част на галерията, откъдето висяха тежки гроздове от масивни сталактити.

Среднощният ми кошмар, който сякаш бе достигнал своя апогей, се задълбочаваше допълнително от изпепеляващо ярките картини от псевдоспомените ми. Само едно нещо ми изглеждаше някак странно и доста непривично — собственият ми ръст в сравнение с гигантските мащаби на помещенията. През цялото време имах чувството, че съм смален, защото човешките ми размери никак не се връзваха в съзнанието ми със заобикалящата ме обстановка. Като че ли съзерцанието на тези внушителни стени от височината на обикновения човешки ръст представляваше нещо съвършено ново и ненормално. Непрекъснато свеждах очи към тялото си и всеки път изпитвах нещо подобно на изумление и смътно безпокойство.

Стремително навлизах все по-навътре в тайнствените недра на черната бездна, като тичах, скачах, препъвах се и нерядко падах; веднъж дори за малко да счупя фенерчето си. Всичко в тези дяволски катакомби ми беше познато — всеки ъгъл, всеки камък, всеки сводест проход — и пробуждаше в съзнанието ми съответния спомен.

Някои от помещенията бяха напълно разрушени, докато други се бяха съхранили в пълната си цялост. От време на време попадах на зали, пълни с масивни металически съоръжения, в които веднага разпознах пиедесталите или масите от сънищата ми. Съвсем малка част от тях бяха оцелели; повечето бяха изпотрошени, деформирани и смачкани, без съмнение под напора на някаква незнайна чудовищна сила.

Най-сетне успях да се добера до наклонената рампа и започнах спускането си, ала твърде скоро бях спрян от неочаквано препятствие. Явно падналите тук каменни късове бяха пробили пода на галерията, защото пред мен зееше бездънна пропаст, широка приблизително метър и трийсет сантиметра в най-тясната си част. Припомних си, че под мен би трябвало да има още поне две нива, на най-ниското от които се намираха масивните, запечатани с металически ленти люкове, блокиращи изходите от смъртоносните дълбини на Земята. И сега едва ли ги пазеха въоръжени стражи, защото кошмарните твари, обитаващи подземните недра, отдавна бяха извършили своя акт на възмездие и през милионите делящи ни оттогава години постепенно бяха отслабнали, деградирали и — защо не? — може би бяха измрели. Във всеки случай, със сигурност би следвало да са изчезнали преди човешкото господство на планетата да бъде заменено от могъщата цивилизация на бъдещите насекомовидни същества. Разсъждавайки по този начин, аз се сетих за разказите на местните туземци и неволно потреперих от внезапно връхлетялото ме чувство, че не съм сам в тази злокобна крипта.

Преодоляването на зейналия пред мен отвор не се оказа никак лесно, понеже струпванията от камъни не ми осигуряваха добра възможност да се засиля, обаче безумието ми явно се оказа по-силно от страха. Избрах най-тясната част на пропастта, в близост до лявата стена на прохода, където на срещуположната страна имаше достатъчно просторна площадка за приземяване, и скочих.