Говард Лавкрафт - Планините на безумието

Веднага си дадох сметка, че тези руини се различават от всички останали, на които се бяхме натъкнали до този момент. При това не само по безпрецедентното им количество, но и по особеностите на шарките, които се забелязваха по повърхността им. И макар че нито един от блоковете не представляваше нещо феноменално сам по себе си, щом погледът ми обхвана цялостната картина, изведнъж почувствах някакъв смътен проблясък — някакъв почти неуловим импулс, — който озари за миг мрака, царящ сред най-затънтените кътчета на паметта ми.

Ненадейно бях връхлетян от истинския смисъл на видяното. Очертанията на шарките и плетениците, белязали всяка от архаичните плочи, представляваха не отделни декоративни елементи, а едно неделимо цяло. За първи път се сблъсквах с древна каменна конструкция, съхранена в почти първоначалния си вид и разположение! Неспособен да удържа връхлетелия ме изследователски ентусиазъм, аз се втурнах към тайнствените монолити, като ги разчиствах с разтреперани ръце от пясъка и трескаво се мъчех да вникна в съдържанието, формата и стила на издълбаните върху тях линии и контури.

Постепенно в съзнанието ми започнаха да се оформят паралели между тези руини със следи от своеобразни йероглифни изображения и някои от писмените знаци, които бях зърнал в сънищата си. Имах чувството, че съм наясно с природата на архаичното съоръжение и неговата някогашна структура. Пред мисловния ми взор ненадейно се открои неестествено висока — над десет метра — и също толкова широка галерия, облицована с големи осмоъгълни плочи и увенчана с масивен сводест таван. От дясната й страна се простираше цяла редица от просторни помещения, а в далечния й край се виждаше нещо като полегата рампа, която описваше плавни кръгове към долните нива.

Бях поразен от характера на информацията, съдържаща се в тези видения — тя излизаше далеч отвъд рамките на логичните и рационални заключения, които можех да изведа от реално съществуващите камъни. Откъде знаех, че точно тук, дълбоко под земята, е скрита такава галерия? Как така бях сигурен, че в далечния й край — който се падаше някъде зад гърба ми — е разположена наклонената рампа? И, не на последно място, по какъв начин бях научил, че дългият подземен проход, водещ към Площада с колонадите, започва от левия край на коридора, разположен на едно ниво над мен?

Откъде бих могъл да узная, че залата с многобройните машини и тунелът, по който се стигаше до централното хранилище, се намират на две равнища по-надолу? Как бих могъл да се досетя за наличието на един от зловещите, запечатани с металически ленти люкове на самото дъно на архитектурната конструкция? Потресен от неочакваното нахлуване на имагинерната реалност от кошмарите ми в обективната действителност, аз застинах на място, неудържимо разтреперан и облян в студена пот.

В следващия миг внезапно долових слаб полъх на хладен въздух, струящ — както ми се стори — от неголямата падина в централната част на развалините. Изведнъж виденията ми отново се разсеяха и аз видях единствено разпръснатите насред безбрежната пустиня каменни блокове, облени от злокобното мъртвешко сияние на гъбестата луна. Бях се сблъскал с напълно реално и осезаемо физично явление, защото това раздвижване във въздуха можеше да означава само едно — в пространството под праисторическите руини по всяка вероятност се криеше значителна подземна кухина.

В паметта ми тутакси изникнаха разказите на туземците за огромните тайнствени постройки, скрити дълбоко в земните недра, където се зараждали свирепи ветрове, носещи гибел на всичко живо. После почувствах как в съзнанието ми със страшна сила се завръщат образите от натрапчивите ми сънища и аз отново попадам под властта на псевдоспомените. Какво ли точно имаше под мен? Ами ако под краката ми, погребан под бремето на хилядолетията, се спотайваше самият първоизточник на всички легенди и предания за Великата раса, откъдето водеха началото си и моите псевдореминисценции? Не се ли намирах на прага на колосално откритие с невъобразимо значение за целия ни свят?

Колебанията ми продължиха само миг, разпръснати от любознателността и изследователската ми страст. Смътно осъзнах, че към тях се примесва и нещо друго — сякаш нечия чужда воля ме тласкаше напред, карайки ме да се движа почти автоматично и да превъзмогвам засилващия се с всяка минута страх. Прибрах фенерчето в джоба си и напрегнах мускули, за да отместя един от големите камъни встрани. Изобщо не подозирах, че имам сили за това, ала ето че успях. Щом избутах и другия каменен къс, стоящ на пътя ми, ясно почувствах осезаемия повей на влажен въздух, рязко контрастиращ на фона на сухата пустинна атмосфера. Не след дълго вече бях съумял да разчистя всички отломки, които можеха да бъдат преместени, и пред невярващия ми взор се разкри тъмна пролука с неправилна форма, достатъчно широка, за да може през нея да се провре човек.