Говард Лавкрафт - Планините на безумието

Повтаряше се същото, което се бе случило и с базалтовите блокове — движението на пясъците беше заличило всички следи. В този момент даже съжалих, задето по време на бягството си бях изгубил единственото веществено доказателство, ала сега благославям тази загуба, защото ми позволява да вярвам в илюзорния характер на среднощните ми впечатления. Дано онази дяволска бездна не се разтвори никога и пред никого!

На двайсети юли Уингейт ме откара благополучно в Пърт, макар че не пожела да се откаже от експедицията и да се прибере заедно с мен в Америка. Обаче остана в града до двайсет и пети, когато се качих на парахода за Ливърпул. И ето че сега, докато си седя в каютата на „Емприс“ 98, отново и отново си мисля за случилото се и всеки път стигам до извода, че поне синът ми заслужава да узнае всичко. По-нататъшната съдба на тези записки ще зависи единствено от него.

Тъй като не е изключено Уингейт да прецени, че изповедта ми заслужава да се обнародва и да достигне до по-широк кръг от читатели, незапознати с предисторията на описваните събития, започнах повествованието си отдалеч, стараейки се да хвърля светлина върху всички по-неясни въпроси. Сега обаче пристъпвам директно към разказа за случилото се по време на онези съдбовни — и страшни — часове, които прекарах отвъд пределите на лагера.

С обтегнати до скъсване нерви и сякаш притеглен от някаква непреодолима сила, аз крачех в североизточна посока под призрачната светлина на уродливо нащърбената луна. От време на време пред погледа ми се изпречваха стърчащи от пясъка отломки от монументални съоръжения — свидетели на неизмеримо далечни, отдавна потънали в забвение безименни епохи. Дори само видът на тези чудовищни плочи ми действаше потискащо, ето защо мислите ми постоянно се връщаха към сънищата и заченатите в дълбока древност легенди, които им бяха послужили като първоизточник. Усещах как в душата ми неусетно пропълзяват неведомите страхове, които необятната пустиня всяваше в сърцата не само на суеверните аборигени, но и на много местни жители, във вените на чиито предци бе текла европейска кръв.

Вървях напред и все напред, без да се отклонявам от избраната посока, сякаш устремен към някаква зловеща, набелязана не от мен цел; дивите фантасмагории, кошмарните видения и мъчителните псевдоспомени кръжаха из главата ми в шеметен дяволски танц. Неволно се замислих за онези странно познати очертания сред пясъците, които Уингейт беше забелязал от аероплана, и ми се стори, че все едно напипвам залостена врата в масивната стена, преграждаща подземията на паметта ми. Врата, отвъд която ме очакваха страховити тайни и зашеметяващи разкрития, обаче някаква чужда, незнайна сила така и не ми позволяваше да проникна в забранената зона.

Нощта бе тиха и безветрена, а контурите на мъртвешки бледите пясъчни дюни плавно се издигаха и спадаха, подобно на застинали във вечността океански вълни. Продължавах да напредвам; междувременно призраците от съновиденията ми, надигнали се от глъбините на съзнанието ми, моделираха угнетяващия пейзаж и подреждаха разпръснатите хаотично камъни в равни и гладки стени. Пред взора ми изпъкнаха гигантски праисторически здания, пронизани от безброй помещения и галерии, чиито причудливи барелефи и йероглифи сякаш искаха да ми кажат нещо на потъналия в забрава език на Великата раса…

На моменти ми се струваше, че съзирам огромни конусовидни силуети, които бродеха из просторните каменни зали, и тогава не смеех да сведа очи, за да не зърна собственото си уродливо туловище. В същото време не преставах да виждам и безбрежната равнина, осеяна с останките на древните монолити; нездравото лунно сияние се сливаше със светлината на кристалните лампи, а над пустинния ландшафт се извисяваха масивните стволове на гигантските папратовидни дървета — явно сън и реалност се бяха преплели в една хомогенна цялост.

Нямам представа колко дълго съм вървял и на какво разстояние се бях отдалечил от лагера, когато зърнах очертанията на първите каменни блокове. Най-вероятно внезапно надигналият се вятър ги бе извадил на показ от пясъчните им гробници. Пред мен се открояваше най-голямото стълпотворение на древни монолити от всички открити досега; само видът му бе достатъчен, за да ме изтръгне на секундата от нереалния свят на съновиденията ми.

Пристъпих напред, вдигнах фенерчето си и насочих лъча му към невероятната находка. На мястото на издигалата се тук пясъчна могила се виждаха множество грамадни плочи, подредени в неправилна окръжност с диаметър около четиринайсет-петнайсет метра. Височината на камъните — сега видях, че сред огромните блокове са разпръснати и по-малки — варираше от петдесет до двеста и петдесет сантиметра.