Говард Лавкрафт - Планините на безумието

Ала повече от всичко друго ме тревожеха йероглифните изображения върху камъните. Въпреки опустошителната работа на времето и стихиите, от близко разстояние очертанията им бяха ясно различими и напълно — до най-дребния детайл включително — съвпадаха с видяното от мен насън. По всяка вероятност, след като бяха направили силно впечатление на далечните ни предци, те бяха залегнали в първобитните митове, до които се бях докоснал и аз в периода на амнезията си, поставяйки началото на тази безкрайно дълга върволица от хипнотични възпоминания.

Но как бих могъл да си обясня съвършеното сходство на всяка линия от стената — всяка нейна извивка и завъртулка — със съответните образи, които ме преследваха в продължение на толкова години от съновиденията ми? Възможно ли беше да има такова удивително, тотално сливане между действителността и мисловните представи за нея, получени по косвен начин?

И дума не можеше да става за случайност, нито пък за приблизителна прилика. Без съмнение този построен преди милиони години коридор представляваше пълно копие на онзи, който ми се явяваше насън в течение на стотици нощи подред и който познавах не по-зле от собствения си дом на Крейн Стрийт в Аркхам! Естествено, в кошмарите ми отсъстваха всички налични тук признаци на разрухата, но в дадения случай това не беше толкова съществено.

В момента най-важно от всичко бе това, че бях разпознал мястото, където се намирах. Познато ми беше и разположението на самата конструкция сред другите подобни съоръжения в гигантския град от сънищата ми. Изведнъж си дадох сметка, че мога без никакви усилия да достигна до всяко помещение, което ми бе необходимо — както в рамките на сградата, из която бродех в момента, така и във всяка друга част на погребания под земята мегаполис… стига, естествено, да не се беше превърнал в колосално стълпотворение от руини. Но какво, за Бога, можеше да означава всичко това? Що за страховита реалност би могла да се крие зад фасадата на старинните легенди за съществата, обитавали някога тези праисторически лабиринти?

Думите са безсилни да опишат неистовия хаос, царящ в главата ми. Познавах това място. Знаех какво има долу; знаех какво е имало и горе, на най-високите етажи на огромната кула, преди да рухнат и да разпръснат отломките си по земята, която след цяла вечност се превръща в част от Голямата пясъчна пустиня. Не без вътрешен трепет осъзнах, че не се нуждаех от бледото петънце на лунния диск; ако изобщо бях сигурен за нещо, то беше, че и да исках, не мога да се изгубя или заблудя тук.

Стоях, разкъсван от изпепеляваща нерешителност; инстинктът за самосъхранение ми нашепваше да бягам, ала трескавото любопитство и някаква странна, непреодолима обреченост ме тласкаха напред. Какво се бе случило с този титаничен град през милионите години, делящи го от видяното насън и сегашната реалност? Беше ли се съхранила плетеницата от подземни коридори, съединяващи всички тези грамадни здания и монументални кули? Възможно ли бе да е оцеляло и нещо друго от далечния свят на Великата раса? Ще намеря ли отново сградата, където ме бяха обучавали на писмеността на пришълците, или онази кула, върху чиито стени С’гг’ха — похитеният разум от расата на хищните звездоглави обитатели на Антарктика — бе издълбал своите причудливи писмена? Запазена ли беше наклонената рампа, водеща към залата с пленените съзнания, намираща се на две нива под мястото, където стоях в момента? Присетих се за една от другите жертви на Великата раса — удивително полупластично същество от вътрешните кухини на неизвестна нам планета, намираща се отвъд орбитата на Плутон, комуто бе отредено да живее след осемнайсет милиона години напред в бъдещето; въпросното създание бе изваяло в тази зала цяла скулптурна композиция от голям къс сурова глина.

Затворих очи и притиснах длани към главата си в отчаян опит да прогоня от съзнанието си тези безумни, влудяващи фрагменти от енигматичните ми сънища. И точно тогава изведнъж почувствах хладния полъх на струящия насреща ми влажен въздух — ясно свидетелство, че там, долу, все още се спотайват зеещите бездни на отдавна мъртви светове.

Докато възсъздавах в паметта си разположението на залите, проходите и галериите, се замислих и за централното хранилище. Дали водещият към него коридор бе запазен? Пред мисловния ми взор изникнаха дълги редици с правоъгълни контейнери от неръждаем метал, всеки от които съдържаше оригинален ръкопис. Там, ако се вярваше на сънищата и легендите, се пазеше историята на разумния живот в необятните простори на Космоса — от момента на зараждането му до бъдещия му край, — записана от пленници от всички епохи и цивилизации на нашата слънчева система. Да, съгласен съм, че тази мисъл звучи безумно, ала нима погребаният свят, из който бродех, не беше също тъй безумен като мен?