Говард Лавкрафт - Планините на безумието

Липсата на сериозни препятствия веднага се отрази на скоростта ми на придвижване. Подклаждан от трескаво нетърпение, аз се впуснах в бяг. Докато се носех по коридора, за пореден път се уверих колко добре си спомням всички детайли от обстановката. Таваните тук бяха по-ниски в сравнение с повечето други коридори, а от двете ми страни се простираха дълги редици от металически стелажи. Покритите с йероглифи вратички на отделните камери ту бяха заключени, ту зееха широко разтворени; естествено, имаше и такива, които бяха смачкани под напора на някогашните тектонични деформации. От време на време се натъквах на купчини прашни ръкописи, валящи се по земята — най-вероятно се бяха изсипали от рафтовете в резултат на поредното земетресение. Върху периодично разположените из прохода колони се виждаха извити символи и писмени знаци, които указваха систематичното разпределение на книгите по класове и раздели.

Изведнъж се заковах на място пред един от металическите шкафове, чиито вратички бяха отворени, протегнах се и — след немалко усилия от моя страна — успях да смъкна от най-горната полица най-тънкия контейнер. Изписаното върху капака заглавие беше на езика на странните йероглифи, макар че в контурите и разположението им имаше нещо, което ми се стори необичайно на фона на предишните.

Поставих контейнера на пода и с бързи, и точни движения освободих сложния механизъм, заключващ металическата кутия. Вече изобщо не ми правеше впечатление колко добре си спомням сложната последователност от действия, необходими за отварянето на капака; знанията ми сякаш бяха вкоренени на инстинктивно ниво. Извадих книгата от неръждаемия контейнер. Както й очаквах, страниците й бяха с размери приблизително четирийсет на петдесет сантиметра, а общата дебелина на томчето (заедно с гъвкавите му метални корици) не надхвърляше пет-шест сантиметра. Отваряше се като джобен бележник — не настрани, а нагоре. Материалът на листовете и самият текст на практика не бяха пострадали от времето — без проблеми различавах широките, причудливо оцветени писмени знаци, които не приличаха нито на тукашните йероглифи, нито на която и да е земна азбука.

Внезапно ме осени, че това навярно беше езикът на едно от пленените съзнания, с които се бях срещнал насън — то бе похитено от голям астероид, където се бяха съхранили древните форми на живот от първичната планета, част от която представляваше. В същото време се сетих, че този раздел от архивите беше предназначен за цивилизациите, обитавали различни от Земята планети.

Най-сетне успях да се откъсна от този уникален, но съвършено непонятен документ, оставих го на пода и продължих нататък, като замених изтощените батерии на фенерчето си с нови. (Добре че винаги гледах да имам под ръка поне един комплект резервни.) Звуците от стъпките ми отекваха с необичайно силно ехо под сводовете на праисторическите катакомби, а и следите от подметките ми изглеждаха някак плашещо насред прашния под на галерията, където нито веднъж през всичките тези милиони години от историята й не бе стъпвал човешки крак.

Не след дълго стигнах до място, където коридорът беше заменен от наклонена рампа; без да забавям темпото си, аз започнах да се спускам надолу. Изобщо не обръщах внимание на сменящите се един подир друг етажи, нито пък се спирах, за да разгледам какво се крие на всеки от тях. Наместо това се носех като обладан от демон напред, без дори да съм наясно каква е същинската ми цел в тази безумна надпревара с времето; всичко се случваше сякаш покрай и въпреки волята ми. Имах чувството, че ми е предоставена незавидната роля на свидетел или изпълнител, способен единствено да възприема, но не и да влияе върху хода на събитията. Междувременно в съзнанието ми все по-настойчиво ехтеше някакъв особен ритъм, в такт с който китката на дясната ми ръка описваше онези причудливи движения, с които се отваряха хитроумните ключалки на металическите контейнери.

Щом се озовах на най-ниското ниво, без колебания завих надясно от наклонената рампа. Изненадващо и за самия мен, сякаш под влиянието на непонятен, смътен инстинкт, започнах да пристъпвам доста по-тихо и предпазливо, сякаш се боях да не би нещо да узнае, че нарушавам спокойствието на тази хилядолетна мъртвешка обител. Естествено, по-внимателните ми крачки доведоха до забавяне на устремното ми темпо, но това не ме притесняваше особено, защото интуицията ми подсказваше, че крайната ми цел ме очаква някъде напред, съвсем наблизо.