Говард Лавкрафт - Планините на безумието

Внезапно прекратих своя бяг и се спрях пред една стена, отрупана с няколко реда стелажи. Отгоре им бяха наредени множество металически камери, всяка снабдена с отделна вратичка, върху която се виждаше йероглифен надпис. Тук почти не се забелязваха следи от разруха — от огромното количество клетки в тази секция само три зееха широко отворени.

Поех си дълбоко дъх. Онова, което ме интересуваше, се намираше на един от най-горните редове и на практика беше недостижимо за човешки ръст. Огледах внимателно стената и след кратък размисъл стигнах до извода, че навярно бих могъл да се изкатеря по нея, използвайки кръглите дръжки на масивните вратички в качеството им на опори. До известна степен задачата ми се улесняваше от отворената вратичка на четвъртия ред отдолу нагоре. Що се отнася до фенерчето, можех да го стискам между зъбите си, както вече неведнъж бях правил при преодоляването на най-трудните препятствия.

Доста по-проблематично се очертаваше спускането, защото щях да имам допълнителен товар. Хрумна ми, че бих могъл да закача една от кукичките на ключалката на контейнера за яката на дрехата си и да го нося като раница. Най-силно ме безпокоеше изправността на механизма, заключващ вратичката на камерата. Почти не се съмнявах, че ще успея да го отворя, въпросът беше самата система да не е блокирала или заяла с времето.

И тъй, пъхнах фенерчето между зъбите си и започнах да се изкачвам, като се вкопчвах в стърчащите сферични дръжки. В интерес на истината, те се оказаха доста ненадеждни опори, за сметка на зейналата вратичка от четвъртия ред, която ми помогна най-много. Възползвайки се първо от открилата се ниша във вътрешността на клетката, а после и от самата люлееща се наляво-надясно вратичка, в края на краищата успях да балансирам върху горния й ръб. Така, бавно и внимателно, съумях да се добера до необходимата ми ключалка.

В началото изтръпналите ми от напрежението пръсти не можаха да се справят с гладката овална ръкохватка, ала постепенно започнаха да се движат в такт със зададения от паметта ми ритъм на движенията. Сложната последователност от натискания и завъртания все по-ясно се открояваше в мозъка ми, който веднага даваше команди на мускулите ми. Слава богу, съществените анатомични различия между човешките ръце и крайниците на огромните конусовидни същества не ми създадоха допълнителни затруднения. Заключващият механизъм поддаваше с лекота и след по-малко от пет минути слухът ми долови онова сухо изщракване, което ми беше толкова добре познато и в същото време ми се стори абсолютно изненадващо. Може би защото рационалната част от съзнанието ми изобщо не бе готова да го възприеме като обективна, неоспорима реалност. В следващия миг масивната вратичка бавно — и почти безшумно, с едва доловимо проскърцване — се завъртя на архаичните си, ала все още перфектно функциониращи шарнири.

Нервната ми възбуда достигна до краен предел, когато зърнах края на отбелязания с йероглифи металически контейнер. Внимателно го издърпах навън, отприщвайки същинска лавина от ситни пясъчни прашинки отгоре си, и застинах със затаен дъх. Всичко беше тихо.

При огледа отблизо се убедих, че външно контейнерът по нищо не се различава от другите, които бях видял из подземния лабиринт. Размерите му бяха петдесет на четирийсет сантиметра при дебелина седем-осем, с релефно изобразени йероглифи на плоския капак.

Понеже можех да използвам само едната си ръка, ми отне малко повече време, докато освободя заключващата система. Когато най-накрая успях да отворя капака, поднесох металическата кутия към тила си и закачих кукичката на причудливата й ключалка за яката на дрехата си, така че да увисне на гърба ми. Сега вече и двете ми ръце бяха свободни и аз започнах да се спускам предпазливо надолу.

Щом краката ми стъпиха на земята, мигом коленичих, освободих контейнера от яката си и го положих на пода. Ръцете ми трепереха и в продължение на няколко секунди не се решавах да го отворя, сякаш се боях от онова, на което щях да се натъкна вътре.

Ако предметът действително се намираше там — и ако всичко не беше просто поредният сън, — откликът от това откритие щеше да проехти далеч отвъд пределите на човешкото въображение. Особено ме плашеше кратковременната ми неспособност да допусна, че това се случва насън, а не наяве. Усещането за реалността на произтичащото бе плашещо и отново ме изпълва със страх всеки път, когато си припомням тази сцена.