Говард Лавкрафт: Планините на безумието

Започвам този разказ против волята си; нямам друг избор, защото учените не желаят да се вслушат в думите ми, без да съм им предоставил конкретни доказателства. Никак не ми се иска да разкривам причините, подтикващи ме да се съпротивлявам срещу планираното покоряване на Антарктика 1 — срещу стремежите да се разтопят вечните ледове и повсеместното сондиране в търсене на полезни изкопаеми и фосили. Неохотата ми се засилва още повече от терзаещите ме опасения, че не е изключено предупрежденията ми да се окажат напразни.

Давам си сметка, че разказът ми навярно ще породи съмнения в правдивостта на изложените от мен факти, но ако премълча най-странните и невероятните събития, какво ще остане от него? За щастие, в моя полза ще свидетелстват неизвестните до този момент фотографии — в това число и направените от въздуха, — понеже са изключително ясни и красноречиви. Макар че, естествено, и тук ще се намерят скептици, защото в последно време фалшификаторите на снимки стават все по-ловки. Що се отнася до мастилените скици, предполагам, че те веднага ще бъдат сметнати за мистификация и само изкуствоведите ще обърнат подобаващо внимание на загадъчната им техника.

Нищо чудно в крайна сметка да ми се наложи да разчитам единствено на разбирането и подкрепата на тесен кръг от специалисти, които не само ще оценят по достойнство ужасяващата убедителност на представените от мен доказателства, съпоставяйки ги с някои древни митове, но и ще разполагат с необходимата тежест в научния свят, за да преустановят разработката на грандиозните програми за усвояването на тези „Планини на безумието“. За съжаление, нито аз, нито моите колеги — скромни труженици в полето на науката от един малък университет — не можем да се смятаме за каквито и да било авторитети, когато се касае за въпроси от толкова необичайно и противоречиво естество.

Чувствам се длъжен да отбележа и че ние не се явявахме тесни специалисти в изследваната материя. Аз например бях изпратен от университета „Мискатоник“ в качеството си на геолог; с помощта на забележителна сондажна установка, конструирана от професор Франк Х. Пабоди, трябваше да вземем дълбочинни скални и почвени проби от няколко различни зони в Антарктида. Без да имам каквото и да било желание да се прославям като пионер в други научни области, вътрешно в себе си аз се надявах, че това ново механично устройство ще ни помогне да видим и осмислим много неща в съвсем нова светлина. Както читателите навярно знаят от репортажите, посветени на експедицията, сондажната установка на Пабоди нямаше аналог в света и превъзхождаше всички подобни съоръжения, известни до момента. Тя беше изключително лека, лесна за пренасяне и съчетаваше принципа на артезианския пробив с техниката на въртящия се перфоратор — обстоятелство, което ни даваше възможността да сондираме подземни пластове с различна твърдост. Стоманената й корона, бензиновият двигател, разглобяемото дървено скеле, взривните материали, специалното устройство за отстраняване на отпадъчните продукти и тръбните конструкции (с диаметър дванайсет сантиметра и обща дължина над триста метра) — всичко това можеше да се натовари на три шейни, всяка от които се теглеше от седем кучета. Нещо, което едва ли би било възможно, ако повечето металически детайли не бяха изработени от олекотени алуминиеви сплави. Пет големи аероплана, произведени от немската авиостроителна компания „Дорние“ — машините бяха специално пригодени за полети на голяма височина в арктически условия, като Пабоди ги бе снабдил с допълнителни устройства за подгряване на горивото и бързо стартиране на двигателите, — можеха да транспортират цялата ни експедиция от базата ни в подножието на голямата ледникова стена до всяка желана от нас точка. А оттам насетне вече щяхме да се придвижваме с помощта на шейните и кучешките впрягове.

Планирахме да проведем изследванията си в рамките на един антарктически сезон, покривайки възможно най-голям периметър от повърхността на материка; основен обект на интереса ни бяха планинските вериги и платото, южно от морето Рос 2. Преди нас по тези места бяха идвали само Шакълтън, Амундсен, Скот и Бърд 3. Понеже разполагахме с възможността често да сменяме базовия си лагер и да преодоляваме големи разстояния по въздуха, очаквахме да се сдобием с най-разнообразен геологичен материал — най-вече с образци от докамбрийския период 4, които, както е известно, са почти непознати на научния свят.