Говард Лавкрафт - Планините на безумието

След като успяхме да се проврем между ледовете, без корпусите на корабите ни да пострадат, отново се озовахме сред открита морска шир в района на 67 градуса южна ширина и 175 градуса източна дължина. На сутринта на двайсет и шести октомври откъм посока юг забелязахме мержелееща се бяла ивица и до пладне всички бяхме обхванати от въодушевление — пред погледите ни се разкриваше огромна заснежена планинска верига, която сякаш се простираше по цялото протежение на хоризонта. Досущ като часовой на своя пост, тя се въздигаше на края на колосалния неведом континент, ревниво пазейки забуления му в тайнственост свят на застинала смърт. Без съмнение това беше откритият от Рос Адмиралтейски хребет; както изглеждаше, оттук насетне ни предстоеше да заобиколим нос Адаре и да плаваме покрай източния бряг на Земята Виктория, след което да хвърлим котва в залива Макмърдо, където по план трябваше да е местоположението на бъдещата ни база — в подножието на вулкана Еребус 7, на 77 градуса и 9 минути южна ширина.

Заключителният етап на пътешествието ни бе особено впечатляващ и пораждаше дръзки картини във въображението ни. Величествените, пълни с хилядолетни тайни хребети скриваха от нас материка, а немощните лъчи на слънцето, увиснало ниско над хоризонта дори посред пладне, хвърляха червеникави отблясъци върху белия сняг, синкавия лед и черните, открояващи се под снега гранитни ръбове на скалите. В далечината, сред самотните върхове, буйстваше свиреп антарктически вятър; бесните му пориви утихваха съвсем за кратко, а воят му смътно наподобяваше някаква дива, необуздана мелодия, която се носеше из пространството и поради някакви подсъзнателни мнемонически причини ме изпълваше с безпокойство и неясен страх. Всичко наоколо ми напомняше за странните, смущаващо въздействащи азиатски пейзажи на Николай Рьорих 8, както и за още по-невероятните и нарушаващи душевния покой описания на страховитото плато на Ленг, направени от безумния арабин Абдул Алхазред в зловещия „Некрономикон“. Впоследствие неведнъж и дваж съжалявах, задето като студент бях надзървал в тази прокълната книга в библиотеката на колежа.

На седми ноември планинската верига на запад изчезна за известно време от полезрението ни. Минахме покрай остров Франклин, а на следващия ден — в далечината, на фона на назъбените хребети на планините Пери — забелязахме конусите на вулканите Еребус и Терър на остров Рос. На изток се простираше необятната бяла ивица на Голямата ледена бариера, чиято внушителна, издигаща се вертикално на седемдесет метра стена сякаш недвусмислено ни заявяваше, че можем да продължим напред, но само ако оставим корабите тук. По пладне навлязохме в залива Макмърдо и пуснахме котва в подножието на димящия вулкан Еребус. Ясните очертания на този колос, възвишаващ се на 3800 метра в небето, ми напомниха за японските гравюри на свещената планина Фуджияма; непосредствено зад него се открояваше призрачно белият масив на спящия вулкан Терър, чийто конус отстоеше на повече от три километра над морското равнище. Еребус периодично бълваше облаци дим в атмосферата и един от помощниците ни — блестящ студент на име Данфорт — насочи вниманието ни към факта, че по заснежения му склон тъмнее нещо, наподобяващо лава. Той също така добави, че навярно точно този връх, открит през 1840 година, е послужил за вдъхновение на Едгар Алън По, който седем години по-късно написва знаменитите стихове:

Данфорт, който бе голям любител на по-странната и ексцентрична литература, се впусна в дълга беседа за Едгар По. Думите му ме заинтригуваха заради антарктическите пейзажи в най-дългото произведение на писателя — вълнуващата и загадъчна повест „Историята на Артър Гордън Пим“. На голия бряг и ледената бариера, ширнали се насреща ни, стотици гротескни нелетящи птици — пингвини — се тътреха непохватно, падаха по земята и махаха с малките си крилца. Шумното им крякане огласяше мразовития въздух, докато скачаха от ледниците и се гмуркаха сред вълните. Когато се вгледах по-задълбочено, забелязах, че не са сами сред полярните води: компания им правеха лъскавите туловища на десетки тлъсти тюлени.

Малко след полунощ на девети ноември, макар и с цената на немалко усилия, успяхме да акостираме с малки лодки на брега на остров Рос. Носехме със себе си специални въжета, по които впоследствие с помощта на товарни салове щяха да ни бъдат доставени снаряжение и продоволствия. Веднъж стъпили на антарктическа земя, изведнъж бяхме обзети от разтърсващи и противоречиви чувства, въпреки че далеч не бяхме първите, озовали се по тези места — нима някой от нас можеше да забрави подвизите на Скот и Шакълтън? Палатковият лагер, който си устроихме в подножието на вулкана, беше само временно убежище; „главната квартира“ на експедицията все тъй си оставаше на борда на „Аркхам“. Пренесохме на брега цялата си сондажна апаратура, както и кучетата, шейните, палатките, провизиите, горивото, експерименталната установка за разтапяне на леда, фотоапаратите, авиокамерите, сглобяемите компоненти на аеропланите и всичко останало, включително и три миниатюрни радиопредавателя (без да броим онези в самолетите). Благодарение на тях щяхме да можем да поддържаме връзка с „Аркхам“, в която и част на континента да се озовем, а оттам насетне мощната радиостанция на парахода щеше да предава съобщенията ни на външния свят. Редовно изпращахме дописки за хода на проучванията ни в редакцията на вестник „Аркхам Адвъртайзър“, чийто радиомаяк се намираше в Кингпорт Хед, щата Масачузетс. Надявахме се да приключим с работата си преди края на антарктическото лято; в случай на неуспех щяхме да презимуваме на борда на „Аркхам“, като изпратим „Мискатоник“ у дома за необходимите провизии. Жизненоважно беше това да се случи, преди надвисналата полярна зима да скове морето в безмилостната си ледена хватка.