Говард Лавкрафт - Планините на безумието

Не ми се иска наново да повтарям онова, за което писаха всички вестници, и да разказвам за пореден път за покоряването на връх Еребус; за сполучливото вземане на проби от различни части на острова; за неизменната (благодарение на изобретението на Пабоди) скорост на сондиране, която не намаляваше дори при работа с изключително твърди скални породи; за успешните изпитания на устройството за разтапяне на леда; за рискованото изкачване на ледената бариера с тежко натоварени шейни и за сглобяването на петте големи аероплана. Всички членове на експедицията — дванайсет мъже и петдесет и пет кучета от породата аляски маламут, специално развъдена за теглене на шейни, — се чувстваха в чудесно разположение на тялото и духа, макар че никой не се самозаблуждаваше; тепърва ни предстоеше да се сблъскаме с вкочаняващ студ и ураганни ветрове. Живакът в термометрите се колебаеше между минус седем и минус четири градуса по Целзий — обичаен за Нова Англия мраз, където сме ставали свидетели и на къде-къде по-сурови атмосферни условия. Лагерът, който издигнахме на върха на ледената бариера, щеше да ни служи като временна база — възнамерявахме да складираме там бензина, провизиите, динамита и други необходими запаси. Експедицията ни можеше да разчита само на четири от петте аероплана; петият щеше да остане в базата под надзора на пилота и двама души от корабния екипаж и да ни върне на борда на „Аркхам“ в случай на проблем с останалите самолети. Впоследствие, когато не се налагаше да използваме всички аероплани за транспортиране на апаратурата, свободната машина служеше за свръзка между базата и втория лагер, който съоръжихме на около километър — километър и нещо от нея. Той се намираше в южната част на огромното плато, малко след ледника Биърдмор. Въпреки виелиците и бушуващите ветрове, които постоянно брулеха необятната бяла шир, единодушно се отказахме от междинни бази, за да пестим ресурси и да не снижаваме ефективността на работата си.

В радиограмите от двайсет и първи ноември се съобщаваше за четиричасовия ни, спиращ дъха полет над необятната ледена равнина, преградена на запад от назъбената верига на призрачните хребети. Ревът на двигателите ни раздираше вековното безмълвие, силните въздушни течения не пречеха на полета ни, а щом попаднахме в мъгла, продължихме по курса си, напътствани от радиокомпаса. Когато се озовахме между 83 и 84 градуса южна ширина, разбрахме, че сме достигнали ледник Биърдмор — най-големият шелфов ледник 10на Земята, — и ледената покривка на морето отстъпи пред сурова, надиплена от възвишения брегова ивица. Най-накрая, безусловно и категорично, смущавахме с присъствието си ослепително бялата, мъртвешки безмълвна континентална вселена на полярния юг. И преди още да си дадем сметка за това, откъм изток пред взора ни се открои връх Нансен, въздигащ се на близо две хиляди и осемстотин метра в антарктическото небе.

Издигането на южния ни лагер зад големия ледник на 86 градуса и 7 минути южна ширина и 174 градуса и 23 минути източна дължина, както и феноменално бързите и ефективни сондажни дейности, проведени на няколко различни точки, до които се добрахме с помощта ту на шейните, ту на аеропланите — всичко това вече е достояние на историята. Досущ като триумфалното покоряване на връх Нансен от професор Пабоди и двама студенти — Гедни и Каръл, — което се случи между тринайсети и петнайсети декември. На височина две хиляди и петстотин метра над морското равнище посредством пробно сондиране открихме твърда почва още на дълбочина шест метра и след като приведохме в действие установката на Пабоди за разтапяне на леда, успяхме да се сдобием с образци от такива места, за които никой изследовател не би дръзнал да помисли. Получените по такъв начин проби от докамбрийски гранит и пясъчник потвърдиха предположенията ни, че платото и големите, простиращи се на запад участъци на материка имат общ произход; нещо, което не може да се каже за районите, намиращи се на югоизток от Южна Америка. Според мен и моите колеги те представляваха част от друг, по-малък континент, разделен от основния посредством замръзналата ивица, съединяваща моретата Рос и Уедъл, макар че Ричард Бърд така и не прие тази хипотеза.

В някои от пробите пясъчник, които подложихме на по-прецизна ръчна обработка с длето след сондажните и взривните процедури, открихме крайно любопитни вкаменелости и фосилни отпечатъци с органичен произход — предимно папрати, морски водорасли, трилобити 11, бодлокожи и коремоноги, — които със сигурност щяха да се окажат от голямо значение за първобитната история на континента. Имаше и нещо като странен триъгълен отпечатък, около трийсетина сантиметра в най-широката си част, който Лейк откри, след като съедини три фрагмента от шистовите проби, добити на голяма дълбочина в най-западната точка на сондажите ни, недалеч от планините Кралица Александра. Според биолога Лейк това бе необичайно и провокиращо към размисъл явление, макар че аз като геолог не споделях вълнението му — неведнъж бях виждал подобен визуален ефект при седиментните скали. Сами по себе си шистите представляват метаморфни образувания и в тях често се откриват седиментни остатъци; с течение на времето високото налягане може да ги извае в най-невероятни и причудливи форми, в което няма нищо озадачаващо.