Говард Лавкрафт - Планините на безумието

Искаше ни се да донесем със себе си и скални отлагания от по-горните пластове, съдържащи органични останки, тъй като всяко зрънце информация за ранната история на това пустинно царство на леда и смъртта би имало огромно значение за науката за миналото на Земята. Известно е, че преди хилядолетия климатът на Антарктида е бил топъл и дори тропически, а растителният и животинският свят са се радвали на процъфтяващо многообразие; сега от цялото това изобилие са останали единствено лишеите, морската фауна, паякообразните и пингвините. Силно се надявахме да разширим и конкретизираме знанията за някогашните форми на живот, населявали тези места. Всеки път, когато сондирането покажеше, че в обследвания участък се крият ценни образци на древна флора и фауна, щяхме да използваме взривни материали, за да разширим отверстието до необходимите размери.

Поради обстоятелството, че дебелината на ледения покров в равнинните участъци надхвърляше две-три хиляди метра, се налагаше да съсредоточим разкопките по планинските склонове. Не можехме да си позволим да губим ценно време и да пробиваме леда, въпреки че Пабоди бе измислил как да го разтапя с помощта на медни електроди, захранвани от бензинов генератор. След няколко експеримента се отказахме от въпросния план, макар че, както узнах неотдавна, точно такива методи ще бъдат използвани — въпреки предупрежденията ни — от предстоящата експедиция на Старкуедър и Мур.

Широката общественост знаеше за експедицията на университета „Мискатоник“ главно от дописките, които редовно изпращахме по безжичния телеграф до редакциите на „Аркхам Адвъртайзър“ и „Асошиейтед Прес“, а впоследствие — от моите статии и тези на професор Пабоди. В нея участваха четирима представители на нашия университет: Пабоди, биологът Лейк, физикът Атууд (който бе също така и метеоролог) и моя милост, Уилям Дайър, в качеството ми на геолог и официален ръководител на екипа. Имахме и шестнайсет помощници — седмина студенти последен курс и деветима професионални механици. Дванайсет от тези шестнайсет души умееха да управляват самолет и всички (с изключение на двамина) бяха опитни радисти. Осем разбираха от навигация с компас и секстант; сред тях бяхме и Пабоди, Атууд и аз. Освен това двата ни кораба — допотопни плавателни съдове, пенсионирани от китоловната флотилия и предназначени за работа в полярните ширини — бяха оборудвани с парни машини и екипажите на борда им бяха в пълен състав.

Амбициозното ни начинание беше финансирано от фондацията на Натаниъл Дерби Пикман 5, както и от още няколко спонсори; подготовката се провеждаше с извънредна прецизност, при все че не й се даваше широка обществена гласност. Кучетата, шейните, машините, палатките с необ-ходимото снаряжение и сглобяемите части на петте самолета — всичко бе доставено в Бостън и оттам се товареше на корабите ни. Бяхме перфектно екипирани за научните си цели и до голяма степен се чувствахме задължени за това на изключителните си предшественици; придържахме се към безценния им опит по отношение на всички въпроси, касаещи оборудването, продоволствията, транспорта и лагеруването. Именно заради многобройните ни храбри предшественици и тяхната напълно заслужена слава нашата собствена експедиция — въпреки значителните й успехи — не можа да изпъкне по-силно на фона на бляскавите им достижения и да привлече по-голямо обществено внимание.

Както писаха и вестниците, отплавахме от Бостън на втори септември 1930 година, поемайки курс на юг покрай северноамериканското крайбрежие. След като преминахме през Панамския канал, спряхме за малко първо на остров Самоа, а после и в Хобарт, Тасмания, където за последен път попълнихме запасите си. Понеже никой от нас не беше идвал в полярните области преди, се осланяхме изцяло на опита на нашите капитани — Дж. Б. Дъглас от брига „Аркхам“ (флагманският кораб на скромната ни флотилия) и Георг Торфинсен от барка 6„Мискатоник“. И двамата бяха стари морски вълци, прекарали не една и две години в лов на китове из южните морета.

Колкото повече се отдалечавахме от цивилизования свят, толкова по-късно се скриваше слънцето зад хоризонта — денят се увеличаваше. На около 62 градуса южна ширина забелязахме първите айсберги — плоски, подобни на огромни каменни плата ледени масиви с вертикални стени. По времето, когато пресякохме Южния полярен кръг (събитие, което отпразнувахме на 20 октомври с подобаваща ексцентричност), вече постоянно се натъквахме на плаващи ледени късове. След продължителното пребиваване в тропиците рязкото падане на температурите ми действаше особено мъчително, ала положих всички усилия да се взема в ръце, защото без съмнение ни очакваха далеч по-сурови изпитания. За сметка на това невероятните атмосферни явления по тези географски ширини ме изпълваха с несравним възторг; за първи път зърнах и уникален, поразително ясен полярен мираж, в който далечните айсберги се преобразиха в грандиозни фантастични замъци.