Говард Лавкрафт - Планините на безумието

Помня как лъчът на фенерчето ми пробяга по смазаните под тежестта на каменните блокове машини и как в следващия миг потреперих и едва не изкрещях от ужас при вида на продънената част от настилката, водеща към една от зловещите шахти две нива по-надолу. Обаче вместо да извикам, започнах сам да се убеждавам гласно, че всичко това е сън и че в момента се намирам на сигурно място в лагера или в дома си в Аркхам. До известна степен окуражен и ободрен от звука на собствения си глас, аз се впуснах с нови сили в изкачването към повърхността.

Разбира се, нямаше как да забравя, че ми предстои да премина през участъка, където сгромолясалият се свод беше пробил пода на галерията, ала бях така погълнат от страховете и терзанията си, че в бързината за малко да полетя в адската бездна. По време на спускането си я бях преодолял без особени усилия, но сега трябваше да скачам от по-ниския към по-високия ръб; отгоре на всичко бях смъртно изтощен и натоварен с металическия контейнер, а междувременно вятърът все повече затягаше демоничния си клуп около мен. Мислите ми се стрелнаха към неведомите твари, дебнещи на дъното на кошмарната пропаст, и аз замръзнах като статуя пред зейналия кладенец.

Съдейки по немощния лъч на фенерчето ми, батериите му вече бяха сериозно изхабени, а аз не разполагах с резервен комплект. Хладните пориви на вятъра и пронизителните вибриращи звуци, ехтящи зад гърба ми, бяха като милосърден опиат, притъпяващ парализиралия ме страх пред дяволската пропаст. Изведнъж обаче почувствах, че страховитите признаци за присъствието на чудовищните полиповидни твари не се ограничават само до пространството зад мен; вледеняващият вихър и зловещото свистене извираха както от срещуположния край на бездната, така и от нейните незнайни дълбини.

Това вече беше истински кошмар. Здравият разум изгуби властта си над мен и, движен само от инстинкта за самосъхранение, аз направих решителната крачка и се хвърлих напред в отчаян скок. В същия миг всичко се завъртя в шеметна вихрушка и сякаш бях погълнат от адския водовъртеж на отвратителните звуци и абсолютната, вездесъща, физически осезаема тъмнина.

С това приключват спомените ми като такива. Всичките ми по-нататъшни впечатления би следвало да се възприемат като налудничави фантасмагории или безумни халюцинации, които нямат нищо общо с действителността. Сънища, видения и спомени се преплитаха по невъобразим начин в пулсиращото кълбо на разпокъсаното ми съзнание. Струваше ми се, че безкрайно дълго падам в някаква черна, лепкава, главозамайваща бездна; дочувах звуци, които не биха могли да принадлежат на нито една форма на живот, населявала някога Земята. В мен се бяха пробудили някакви древни, рудиментарни сетива, благодарение на които можех да възприема бездънните глъбини и пропасти, обитавани от реещи се кошмарни твари, в чиито скверни градове и лишени от прозорци базалтови кули никога не проникваше светлина.

Тайните на младата планета и неузнаваемото й минало избухваха като светкавици в съзнанието ми — без участието на слуха и зрението, каквито ги познаваме от присъщите за човека възприятия — и аз узнавах неща, пред които и най-шокиращите от предишните ми сънища бледнееха. В същото време постоянно усещах как ледените струи на влажния вихър бясно ме въртят и се впиват в мен, подобно на гигантски пръсти, а онова зловещо, пронизително свистене се извисява над редуващите се периоди на оглушителна какофония и мъртвешко безмълвие в урагана от вселенска чернота.

Сетне дойде ред на виденията на титаничния град от съновиденията ми — обаче не разрушен и порутен, а такъв, какъвто го бях съзирал почти всяка нощ. Отново се намирах в нечовешкото си конусовидно тяло и се движех из обширните коридори заедно с други представители на Великата раса и похитени съзнания, заключени в масивните месести туловища.

По-нататък върху тези картини започнаха да се наслагват други — не визуални, ала не по-малко отчетливи усещания: жестока борба, стремеж да се освободя от неумолимата хватка на незримите пипала на вятъра, главоломно падане през наситения, лепкав въздух, безумен полет из непроницаемия мрак, паническо бягство сред рушащите се, сгромолясващи се стени на безкрайния подземен лабиринт…

По някое време някъде над мен проблясна далечен намек за светлинка — някакво едва доловимо, синкаво сияние високо над главата ми, — а след това ме връхлетя сънят, в който аз, преследван от хищните пориви на вятъра, отчаяно пълзях по стръмния каменист склон, устремен към ехидно усмихващия ми се лунен диск. Бледите му призрачни лъчи едва се процеждаха през тесните пролуки, зейнали сред исполинската грамада от отломки, които една подир друга рухваха в бездънната паст на земните недра, а на тяхно място към небето се завихряха гигантски стълбове от прах.