Говард Лавкрафт - Планините на безумието

Включих фенерчето и насочих лъча му към царящия в глъбините на отверстието мрак. Забелязах останки от древна каменна зидария и нещо като галерия, която потъваше надолу под ъгъл от четирийсет и пет градуса в северна посока. Явно бе застинала в това положение под въздействието на някакъв чудовищен натиск отгоре, по всяка вероятност възникнал в резултат на мащабен катаклизъм. Между прохода и повърхността на пустинята се виждаше обширно празно пространство, ограничено отгоре от полукръгъл сводест таван. Знам, че е трудно да се повярва на думите ми, ала под земята действително се беше съхранила част от грандиозен каменен градеж, по някакво чудо оцелял след дългата верига от геоложки катастрофи, разтърсвали планетата ни в продължение на хиляди или даже милиони столетия.

Сега, като се връщам мислено към онази юлска нощ в австралийската пустош, не мога да определя действията си другояче, освен като безразсъдни и безумни. Кой здравомислещ човек би дръзнал да се спусне съвсем сам в неведомата подземна бездна, без да вземе елементарни предохранителни мерки; все пак по това време никой от членовете на експедицията не знаеше нищо нито за направеното от мен откритие, нито за местонахождението ми… Подобно на послушно оръдие на съдбата, аз се впуснах в разбулването на примамващата ме неизвестност, сякаш направляван от нечия чужда воля и лишен от какъвто и да е собствен избор.

Проврях се през отвора и започнах да се спускам надолу. В началото, за да пестя батериите, прибягвах до светлината на фенерчето само от време на време, като в зависимост от характера на поредния участък ту пристъпвах в изправено положение, ту пълзях на колене и лакти, търсейки внимателно всяка опора. Вляво и вдясно от себе си съгледах изградени от масивни блокове стени, докато пред мен лъчът не срещаше никаква преграда и буквално се разтваряше в черния мрак.

По време на спускането си съвсем изгубих представа за времето — до такава степен бях обсебен от загадъчните сенки в сумрачната галерия и ярките образи от подсъзнателните ми асоциации. Физическите ми усещания сякаш се бяха притъпили и дори страховете ми, към които бях започнал да привиквам напоследък, сякаш бяха напуснали тялото ми и сега се взираха в мен някъде отстрани досущ като уродливи призрачни гаргойли.

Най-накрая достигнах до относително равна повърхност, осеяна с множество каменни късове и всевъзможни отломки. От двете ми страни — на около десетина метра от мен — се издигаха внушителни стени, които завършваха високо над главата ми със сводест купол. По цялото им протежение се виждаха сякаш безкрайни редици от йероглифи, чието значение и смисъл си оставаше пълна загадка за мен.

Най-силно впечатление обаче ми направи каменният свод на помещението. Горната му част така и си остана недостижима за светлината на фенерчето ми, ала все пак успях да разгледам долната част на монументалните арки. Сходството им с някои детайли от съновиденията ми беше поразително.

Нейде високо зад мен се мержелееше слабото, далечно лунно сияние, което ми посочваше обратния път навън и в същото време ми напомняше за всичко, което бях оставил горе на повърхността. Казах си, че не бива да изгубвам от поглед този единствен ориентир, ако искам отново да зърна своя син, чиито безусловна любов и подкрепа нито веднъж не ме бяха изоставили.

Бавно и предпазливо запристъпвах напред, придържайки се до лявата стена. За мое изумление пътят по хоризонталния коридор се оказа не по-малко труден от предшествалото го спускане. На едно място отместих няколко от по-големите камъни и разчистих с крак дребните късове, за да разгледам подовата настилка. Видяното ме накара да потреперя, защото покритието се състоеше от познатите ми осмоъгълни плочи, които все още — независимо от разрушителното влияние на времето — прилягаха перфектно една към друга, без каквито и да било фуги и неравности помежду си.

Отстъпих на няколко крачки от стената и внимателно я огледах на светлината на фенерчето. Повърхността на пясъчника показваше явните признаци на многовековното въздействие на влагата, обаче дори прояждащата сила на водата не беше в състояние напълно да заличи издълбаните изображения и надписи. При по-задълбочения си оглед установих, че далеч не навсякъде каменните зидове са съхранени в добро състояние; имаше места, където усещането за порутеност и разруха надделяваше над всичко останало и това ме наведе на мисълта, че архаичното съоръжение едва ли ще успее още дълго да запази първоначалния си вид.