Говард Лавкрафт - Планините на безумието

И аз самият нямам обяснение защо толкова силно настоявах да пренасочим разкопките към тази нова зона, при положение че тайно изпитвах ужас при мисълта за онова, което би могло да бъде открито. Състоянието на нервната ми система стремително се влошаваше, но най-страшно от всичко беше обстоятелството, че по никакъв начин не можех да си обясня действителните причини за настъпилата промяна.

В този смисъл доста показателен за психическата ми стабилност е начинът, по който реагирах на една от случайните находки. Това стана на единайсети юли — в ясна лунна нощ, когато хладното сребристо сияние се разливаше по хребетите на пясъчните дюни, лишавайки тривиалния пустинен пейзаж от реалния му облик. Бях се отдалечил на по-голямо разстояние от обичайното и тъкмо смятах да се връщам към лагера, когато зърнах пред себе си огромен камък, рязко отличаващ се от всички разкопани досега. Доколкото можах, поразчистих пясъка с ръце, след което се наведох и внимателно разгледах находката си, добавяйки към лунното сияние и светлината на джобното си фенерче.

За разлика от другите блокове този имаше идеална кубична форма без никакви вдлъбнатини и изпъкналости и беше доста по-тъмен на цвят. На пипане наподобяваше по-скоро базалт, отколкото гранит, пясъчник или бетон, които бяха сред най-разпространените строителни материали в откритите досега руини.

И точно в този миг, сякаш под въздействието на някаква неведома сила или непознат инстинкт, аз изведнъж се изправих на крака, обърнах се и се затичах с всички сили към лагера. Поривът ми беше абсолютно несъзнателен и едва когато се озовах пред входа на палатката, си дадох сметка за причината, накарала ме да се впусна в това паническо бягство. Необикновеният тъмен камък представляваше част от онези градежи, които бях виждал в сънищата си и за които намекваха част от най-древните митове. Прозрението ме накара да се разтреперя, защото нямаше съмнение за едно — този каменен къс някога е представлявал част от черните базалтови съоръжения, всяващи неизразим ужас в представителите на митичната Велика раса… Бил е част от конструкцията на някоя от високите слепи кули, оставени от полуматериалните чудовищни твари, които се спотайваха нейде из глъбините на подземните недра под запечатаните, охранявани от безсънни стражи люкове, ала всеки миг можеха да се изтръгнат навън, отприщвайки кошмарните си разрушителни сили.

Не успях да мигна чак до сутринта. Едва на разсъмване осъзнах цялата нелепост на случилото се. Заслужаваше ли си така да се плаша при материалното потвърждение на собствената си теория, опираща се на първобитните легенди и предания? Та нали всеки друг изследовател на мое място би реагирал по коренно противоположен начин — с въодушевление и ентусиазъм!

По време на закуската разказах на другите за среднощната си находка, след което заедно с Дайър, Фрийборн, Бойл и сина ми Уингейт се отправихме натам. Обаче ни очакваше разочарование. Нощните ветрове напълно бяха променили релефа на пясъчните хълмове, заличавайки всички оставени от мен следи; ето защо едва ли е учудващо, че повторното търсене на тайнствения камък не допринесе никакви плодове.

Постепенно се приближавам до най-трудната част на повествованието си. Задачата ми се усложнява допълнително от обстоятелството, че не мога изцяло да гарантирам за достоверността на изложените факти. Има моменти, когато ми се струва, че всичко е било реалност, а не халюцинация; обаче тогава случилото се с мен придобива наистина грандиозно значение за цялото човечество… И може би тъкмо поради тази причина се чувствам длъжен да опиша онова, с което се сблъсках в австралийската пустиня.

Синът ми — професионален психолог, прекрасно запознат с всички подробности около здравословното ми състояние, — ще бъде първият човек, който ще прочете и оцени изповедта ми.

Но за начало искам да очертая основните контури на събитията — така, както ги видяха другите членове на експедицията ни. В нощта на седемнайсети срещу осемнайсети юли си легнах по-рано от обичайното, ала не можах да заспя. Ето защо някъде към единайсет часа излязох от палатката и — както бях правил неведнъж досега — закрачих в североизточна посока. На излизане от лагера срещнах един от работниците ни, австралиец на име Тъпър. Двамата си кимнахме мълчаливо и всеки си продължи по пътя.

На нощния небосвод не се виждаше и едно-единствено облаче, а нащърбеният лунен диск разливаше по пясъците злокобното си, мъртвешки бяло сияние. Навред цареше изненадваща тишина; не се долавяше и най-лек повей на вятъра. Впоследствие необикновеното затишие бе потвърдено от Тъпър и още двама души, които все още будували и ме зърнали как се отдалечавам на североизток по голата пясъчна равнина.