Говард Лавкрафт - Планините на безумието

Мога да осигуря десет души за изкопните работи — от местните аборигени полза няма да има, защото категорично отказват дори да се доближат до развалините, изпитвайки някакъв маниакален страх от тях. Нито Бойл, нито аз сме споделяли пред други хора бъдещите си планове относно находката, понеже смятаме, че палмата на първенството и високата чест за откритието се полагат именно на Вас.

Разстоянието от Пилбара дотук може да се измине за четири дни на верижен трактор — без такъв транспорт сме загубени в пустинята. Самото място се намира югозападно от маршрута, по който е минал Уорбъртън 97през 1873 година, и примерно на сто и петдесет километра югоизточно от Джоана Спринг. Между впрочем, голяма част от екипировката и оборудването може да се транспортира с кораб по река Де Грей, вместо да се превозва по значително по-тежкия сухопътен маршрут от Пилбара, но всички тези варианти могат да бъдат разгледани и впоследствие.

Според изчисленията ми каменните руини се намират в точка със следните координати: 22 градуса, 3 минути и 14 секунди южна ширина и 125 градуса, 0 минути и 39 секунди източна дължина. Имайте предвид, че климатът е тропичен, а условията в самата пустиня са крайно неблагоприятни за човешките същества.

Надявам се съвсем скоро да получа отговор от Вас и Ви повтарям, че с най-голяма радост ще помогна с каквото мога за осъществяването на всеки предложен от Вас план за действие. След като прочетох статиите Ви, напълно осъзнавам изключителната важност на това откритие. Не след дълго трябва да получите писмо и от доктор Бойл. А ако се налага спешна комуникация, можете да ни изпратите съобщение по безжичния телеграф до Пърт, откъдето ще се свържат с нас.

В очакване на отговор от Вас,

Искрено Ваш:

Непосредствените последствия от получаването на това писмо намериха достатъчно подробен отклик в пресата, ето защо само ще маркирам най-важното. Университетът „Мискатоник“ охотно пое финансирането на бъдещата експедиция, а господин Макензи и доктор Бойл свършиха безценна работа на австралийска земя. В изявленията и интервютата си пред медиите гледахме да не разкриваме твърде много подробности, защото добре разбирахме с какви сензационни публикации можеше да ни засипе булевардната преса. В резултат на усилията ни цялата попаднала във вестниците информация носеше напълно неутрален характер — съобщаваше се единствено за намерението ни да издирим някакви си развалини в пустините на Австралия, както и за рутинната подготовка на експедицията.

Сред колегите, които пожелаха да се присъединят към начинанието ни, бяха професор Уилям Дайър от катедрата по геология (който сам бе оглавявал друга неотдавнашна експедиция на университета „Мискатоник“ — тази в Антарктида през 1930–1931 година), Фердинанд С. Ашли от катедрата по антична история и Тайлър М. Фрийборн от катедрата по антропология… както и моят син, който бе част от същата катедра.

Робърт Макензи пристигна в Аркхам в началото на 1935 година и взе сериозно участие в заключителния етап от подготвителните работи. Той беше човек на около петдесетина години с невероятна ерудиция, извънредно дружелюбен и — най-важното — с богат опит в проучванията на австралийските пустини. Макензи ни съобщи, че в Пилбара вече ни очакват няколко верижни трактора и предстои да бъдат натоварени на плоскодънната баржа, с която да се преодолее по-голямата част от разстоянието по река Де Грей. Бяха осигурени всички необходими средства и инструменти за провеждането на археологичните разкопки, така че нищо да не попречи на успеха на начинанието ни, а първокласното ни оборудване — последна дума на техниката — допълнително повишаваше шансовете ни за успех.

На двайсет и осми март 1935 година експедицията напусна Бостън на борда на старичкия, страдащ от хроничен задух параход „Лексингтън“. Очакваше ни дълго плаване през Атлантическия океан и Средиземно море, после през Суецкия канал и Червено море в Индийския океан. Още щом се открои на хоризонта, ниският пясъчен бряг на Западна Австралия ме хвърли в състояние на мрачна депресия, която се усили още повече при вида на прашното и запустяло миньорско градче, където спряхме за последно, преди да се гмурнем към вътрешността на континента.

Посрещналият ни доктор Бойл се оказа симпатичен възрастен джентълмен и изключително приятен събеседник — двамата със сина ми често се унасяхме в дълги разговори с него на най-различни теми от сферата на психологията, където професионалните му познания бяха респектиращи.