Стив Мосби - 50/50 убиец

— Винаги досега е почиствал след себе си — напомни Грег.

Местопрестъплението нямаше нищо общо с онова, което бяхме виждали досега. Първо беше ни позволил да видим лицето му. А сега и този хаос.

— Вече не намира за необходимо да се съобразява — отбеляза Мърсър. — Не му пука дали ще го заловим.

Пак забелязах същото. Макар да бе изтощен до краен предел, той бе на крачка пред нас и ние така и не знаехме какво мисли. За убиеца вече не бе важно да крие самоличността си. А сега очевидно му беше все едно дали ще го заловим, или не.

Грег не бе готов да приеме подобно развитие.

— Тази работа просто не се връзва. Когато е влязъл тук, момичето е било във вана, което ще рече, че не е разполагал с много време. Сигурно е имал намерение да се върне и да разчисти по-късно.

Мърсър поклати глава и махна с ръка. За него всичко бе очевидно и много просто.

— Не. Помислете за телефонното обаждане до работата на Симпсън. Маската, която ни е оставил в къщата на Карл Фармър. Тук се води диалог…

— Променил е метода си на действие…

— Не ме прекъсвай!

Грег не обърна внимание на забележката и не направи опит да го скрие. Затвори очи и продължи да обяснява:

— Променил е метода си на действие и ние нямаме представа какво прави.

— Знам…

— Сигурен съм, че част от плана му е да се измъкне и да не позволи да го хванем.

— Знам какво прави — Мърсър стовари юмрук върху бюрото, след това посочи картата на екрана. — Той е в гората и ни чака. Цялата тази работа… Ние сме въвлечени в играта. Не разбирате ли? Той ни дава време до изгрева, за да спасим живота на Джоуди.

В офиса се възцари тишина. Шефът ни гневно се облегна на стола си и затвори очи. Беше напрегнат, сякаш го бяхме манипулирали, за да изтръгнем от него признание. Поклати глава. Личеше, че е ядосан, задето си е изпуснал нервите.

Двамата с Грег се спогледахме. Той беше пребледнял, само на бузите му се открояваха избилите гневни петна. Очевидно избухването на Мърсър го бе стреснало.

И аз се стъписах. Промяната в метода на 50/50 убиеца бе, че е намесил и нас. Той не ни разиграваше — това бе основното. Според Мърсър искаше да насочи цялото ни внимание към себе си. Беше успял да ни вдигне на крак с Кевин Симпсън, а сега чакаше търпеливо в гората, за да разбере дали прочутият детектив Джон Мърсър ще успее да го открие до изгрева и ще спаси живота на момичето. Затова нямаше смисъл да се крие повече. Това бе последната му игра, а животът на Джоуди Макнийс щеше да определи кой е победителят.

По всяка вероятност това бяха пълни глупости. Докато го гледах, усетих смесица от загриженост и объркване. Нищо в теорията му не противоречеше на фактите, но нямаше и достатъчно материал, който да я подкрепи. Без да искам, си спомних онова, за което намекна Пийт, преди да тръгне от болницата. Джоуди сигурно бе мъртва. Просто Мърсър имаше нужда да си повтаря, че е жива, за да я спаси и да победи убиеца.

Дори не криеше отчаяното си желание момичето да е живо. Тъкмо то бе обяснението за теорията му.

Въздъхна и се наведе напред.

— Както и да е, няма значение. С какво друго разполагаме?

— Така. — Саймън бе ведър, както обикновено. — Прелестите на хола.

Стори ми се странно, че продължаваме както обикновено след избухването, но Грег поклати едва забележимо глава и се обърна към лаптопа. Смали снимките на оставеното от убиеца оборудване и отвори следващия файл.

Снимката бе направена на вратата на трапезарията. Близо до камерата се виждаше стъклена маса с компютър, а по-навътре, срещу телевизора в ъгъла край прозореца, бяха подредени светлокафяви мебели. Телевизорът работеше. На дясната стена имаше врата, която водеше към нещо като кухня. Солиден метален стол бе преобърнат в средата на стаята, а по пода се виждаха счупени стъкла.

— Добре — започна Мърсър. — Има следи, че Банкс е бил нападнат в хола, което съвпада с онова, което ни разказа досега.

— Да си видял бебе, Саймън? — подхвърли саркастично Грег.

Изражението на Саймън се промени. За пръв път ми се стори объркан.

— Защо питаш?

— Защото Банкс помни, че с убиеца е имало бебе, разбира се — намръщи се Грег. — Как… не си ли видял?

— Не, не. — Саймън стисна устни и се замисли. — Не сме. Интересно. Преди малко даваха Хънтър по новините. Цял ден го дават. Екипът му има отвлечено бебе. Не е тяхно, разбира се.

За момент при нас се чуваше единствено жуженето на компютъра, прекъснато от изщракване някъде по старите тръби на болницата.