Стив Мосби - 50/50 убиец

Погледнах към Мърсър. Той гледаше към пода. Реакцията му бе същата както когато му разказах за бебето. Той не бе никак изненадан. Секунда по-късно се сетих.

Знаел е.

Хънтър беше човекът, който трябваше, ако се спазваха правилата, да поеме случая на 50/50 убиеца; сега разследваше случай с отвлечено бебе. Мърсър е знаел, а когато му предадох думите на Скот, предупредителните звънци в главата му бяха звъннали. Нямаше никакво намерение да позволи убийството да му се изплъзне.

Погледнах Грег. Той също бе разбрал. По изражението му личеше, че не може да повярва.

Саймън така и не разбра какво става.

— Сигурно няма връзка — обади се той. — Вероятно става въпрос за родителски права и в момента издирват бащата. А и не слушах внимателно. Обърнах внимание единствено защото се забавлявах как очарователният господин Хънтър флиртува пред камерите.

Мърсър потри лице и вдигна поглед.

— Сигурно. Едва ли има връзка. Ще проверя след малко.

— Не трябва ли да се заемем още сега?

— След малко. — Мърсър погледна злобно Грег, след това се обърна към екрана. — Какво друго можеш да ни кажеш?

Саймън мълчеше, очевидно усетил нажежената атмосфера.

— В хола има компютър — продължи той. — Може и да сте го видели на последната снимка. Пуснат е. Има много хубав скрийнсейвър.

— Не го пипай, ако обичаш.

— Никой не го е пипал, Грег. Знам, че обичаш да си пазиш територията.

— Харесва ли ти да пътуваш, Грег? Провери имейлите, файловете и килогинга 2.

— С удоволствие.

— Чакайте, още не съм приключил — напомни ни Саймън. — Има още. Ще искате да видите последния файл.

Грег минимизира отворения файл и кликна върху този, за който говореше Саймън.

Снимката бе направена в спалнята, фотографът бе застанал в края на леглото, обърнат към таблата. На кремавата стена се виждаше една от паяжините на 50/50 убиеца. Беше огромна, грозна — същата като в дома на Симпсън, — нарисувана с дебел маркер. Всяка една от линиите бе широка колкото пръст. Бяха направени с по един-единствен замах.

Мърсър се наведе по-близо, за да я огледа.

— Грег, би ли отворил една от снимките в дома на Фармър.

Той кликна върху една иконка.

По-рано, докато бяхме в хола на Фармър, идентифицирахме паяжината, която убиецът бе нарисувал на стената на Кевин Симпсън. Предположихме, че останалите рисунки са просто версии на същия дизайн. Само че когато Грег отвори последната снимка и наредихме изображенията едно до друго на екрана, за да ги сравним, ни трябваше миг, за да открием.

— Ето.

Едната от рисунките на стената бе оставена в дома на Симпсън, втората бе от апартамента на Скот и Джоуди. Бяха две от може би трийсет.

Мърсър не можеше да откъсне очи. Протегна ръка и посочи снимката на стената у Фармър.

— Очевидно е, че някои са много подобни — отбеляза той. — Разбирате ли какво е това пред нас? Бях на крачка да се сетя, но после изгубих нишката. Това са бележките му.

Грег се намръщи.

— Това пък какво означава?

— Лаптопът беше в ъгъла на стаята у Фармър — продължи тихо Мърсър. — Представям си го как е работил там. Гледал е видеоклипове, прослушвал е записите. През всичкото време е стоял и си е записвал на стената.

— Да не би паяжините да показват жертвите?

— В известен смисъл. Проучва хората дълго, а това са връзките, които открива между тях. След това прерязва нишките, една по една.

Мърсър докосна екрана и отдели всяка нишка.

— Използва наученото, за да ги принуди да жертват партньора си и да спасят собствения си живот. Истината обаче е, че той иска цялата паяжина. В представите му жертвата, която е погнал, е самата връзка.

Наклоних леко глава, за да огледам паяжините. В първия момент не забелязах нищо, ала след това пред погледа ми се проясни. Все още не разбирах точно, но ги видях. Паяжината започна да се разпада пред очите ми, също като невидимите отношения в една връзка — разкъсани, съсипани, оставени да висят на стената по същия начин, по който телата на жертвите бяха захвърлени отдолу.

Бележки.

Опитах се да си представя света през очите на убиеца. Бе напълно невъзможно. Не успявах да си представя въображаемия филтър, който пресяваше информацията за хората и я превръщаше в тези ужасни грозни рисунки. Все пак знаех, че филтърът съществува. За ужас на жертвите, те всички попадаха в паяжината. Бе ясно, че всяка нишка е внимателно обмислена и планирана. По-ранните рисунки не бяха толкова ясни, което означаваше, че макар на нас да са ни се сторили случайни драсканици, убиецът е намирал недостатъци. Променял е детайлите, усъвършенствал е дизайна, докато е постигнал необяснимо какъв критерий.