Стив Мосби - 50/50 убиец

Погледнах Грег; той също се бе съсредоточил в екрана. Знаеше, че Мърсър е прав, ала не искаше да го признае заради всичко друго и се стараеше да изглежда неубеден.

— Добре — заяви той. — Може ли сега да проверим случая на Хънтър?

Мърсър не каза нищо, но включи собствения си лаптоп и започна да оглежда файловете.

Докато компютърът зареждаше, аз насочих вниманието си към паяжината от апартамента на Скот — оглеждах отляво и отдясно, запомнях петната, които убиецът бе направил. Символично е късал нишките, които са задържали Джоуди и Скот заедно. Бяха общо десет, дванайсет, може би петнайсет. Всяка една представляваше разрив — може би лъжа, може би жестоката истина. Това бе изображение на съсипаната им любов. Серия от илюзорни нишки, които могат да бъдат прекъснати една по една, докато най-сетне връзката се разпадне и умре.

Тялото бе леко наведено назад, а гръбначният стълб бе готов да се прекърши.

Едно от петната следваше непонятна за мен логика и представляваше връзката между Джоуди и Кевин Симпсън. Запитах се кое ли е от всичките и дали има някакво значение. Неочаквано Мърсър въздъхна.

— Мама му стара — прошепна Грег.

Мърсър се бе подпрял на бюрото, очите му бяха затворени, а с върховете на пръстите си масажираше челото. В движението прозираше отчаяние, сякаш се опитваше да си вдъхне кураж. Дръж се, дръж се.

На екрана се появи главната информационна страница от разследването на Хънтър. Джеймс Риърдън , пишеше най-отгоре. От дясната страна на името, в ъгъла на екрана, бе поставена снимката на Риърдън — избягалия баща, когото търсеше екипът на Хънтър.

Карл Фармър.

4 декември

3 часа и 20 минути до изгрева

04:00 часът

Фенерчетата хвърляха конуси светлина сред тъмната гора. Прорязваха храсталака, минаваха сред стволовете на дърветата и откриваха хиляди снежни кристалчета, които блестяха по неравната земя.

Бе леденостудено. Всеки път, когато Пийт издишаше, усещаше тръпка в иначе измръзналите си устни. Дъхът му излизаше на валма и той си го представяше как замръзва и се превръща в ледена топка, а след това изпуква във въздуха. Снежният блясък продължаваше и по-напред, сякаш се местеше с трептенето на фенерчетата. Макар и да бе добре облечен, Пийт имаше чувството, че студът го докосва по гърба.

— Внимавайте къде стъпвате — подхвърли той на полицая зад него.

— Добре, господине.

В гласа на човека прозвуча неприкрит сарказъм. Пийт се престори, че не го е забелязал. Бе напълно естествено хората да са раздразнени, дори онези, които вървяха самостоятелно. Сега се промъкваха през храсти по лек наклон. Нито беше лесно, нито приятно. Въпреки това работата трябваше да се свърши.

— Просто не искам да паднеш върху мен — обясни сухо той.

Полицаят премълча.

Макар че се стараеше да се владее, Пийт усети раздразнение. Имаше нужда хората да внимават повече, да бъдат по-съсредоточени. Огънят се виждаше през дърветата, беше на не повече от стотина метра надолу по полегатия склон. Светлината прииждаше между дърветата и сенките на пламъците се поклащаха. Голям огън. Усети, че е крайно изнервен.

Разполагаше с трийсетина мъже. Беше оставил шестима при вановете, за да служат като координатори между екипите по претърсването и хеликоптера. Това означаваше, че има шест екипа от четирима полицаи и доброволците, запознати с терена. Кучетата им не успяха да открият нищо, но те настояха да останат и помогнат, което създаде известно недоволство сред полицаите. Когато получиха информацията за пожара, един доброволец ги отведе максимално близо до главната пътека. След това Пийт му нареди да остане там, заедно с полицай, който да го пази.

Огънят бе огромен. Това означаваше, че там има повече от един човек, и детективът нямаше намерение да рискува живота на цивилен. Проблемът бе, че сега с него бяха само двама полицаи. А въпросните двама, изглежда, не бяха в състояние да се съсредоточат над скапаната си задача.

Теренът стана равен. През повечето време Пийт насочваше фенерчето към земята, за да знае къде стъпва. От време на време вдигаше лъча и оглеждаше дърветата от двете страни.

Нямаше нищо.

— Тук няма никой — обади се единият полицай.

— А кой е запалил огъня? — попита Пийт. — Да не би сам да е пламнал?

— Не е, но при цялото това раздвижване който и да го е подпалил, отдавна го няма.

— Ще видим.

Поклати глава. Боже! Не че хранеше някакви илюзии.

Шансът да открие момичето Джоуди живо бе минимален, а претърсването ставаше по-трудно с всяка обиколка на хеликоптера. По радиостанцията съобщиха, че Банкс е бил държан в каменна постройка. Това означаваше, че хеликоптерът трябва да мине над всички, за да провери дали има топлинни следи. Само че постъпваше информация за други източници на топлина, далеч от зиданите сгради. Трябваше да проверят всички сигнали, защото имаше вариант убиецът да се е скрил под земята.