Дэвид Балдаччи - Мишената

В следващия миг Джесика измъкна пистолета си и приклекна.

Звуци, различни от грохота на прибоя, издаваха нечие присъствие.

Оказа се автомобил, който спираше край останките на някогашната й хижа на брега.

Нямаше причини някой да я посещава точно на това място. Освен ако целта на визитата не беше насилие.

Тя хукна към единственото прикритие наоколо — купчината изгнили греди край водата. Отпусна се на колене и използва най-горната греда като стойка за пистолета. Не беше в състояние да вижда добре какво се случва, но непознатите може би разполагаха с оптика за нощно виждане, което щеше да им разкрие всичко, включително и точното й местоположение.

Успяваше да ги следи, като засичаше движещите се сенки сред неподвижния мрак. Фиксира мерника на пистолета си и зачака сенките да го пресекат. Този метод й помогна да определи бройката им: бяха четирима. По всяка вероятност въоръжени и оборудвани с радиостанции, появили се тук с една конкретна цел. Нейното ликвидиране.

Вероятно щяха да се опитат да я обкръжат, но пространството зад гърба й не подлежеше на обкръжение. Освен ако не решаха да скочат в дълбоките бурни води на залива. Тя фиксира мерника си в друга точка и отново зачака. Направи го още няколко пъти и спря едва когато мъжете се приближиха на двайсетина метра от укритието й.

Зачуди се защо се движат вкупом. Стандартната нападателна тактика изискваше да се разделят на максимално разстояние един от друг. Така щеше да й бъде трудно, а вероятно и невъзможно да ги държи едновременно под прицел. Но докато стояха в група, нямаше да има никакви проблеми в това отношение.

Телефонът й завибрира тъкмо когато се питаше дали да открие огън, или да изчака.

В първия момент реши да не вдига, защото имаше опасност да привлече вниманието на четиримата непознати.

Ами ако беше Роби? Колкото и да звучеше мелодраматично, това би й дало възможност да се сбогува с него по начин, който досега не беше възможен. А може би по-късно той щеше да издири убийците й и да отмъсти за нея.

— Да? — прошепна тя, както стискаше шока и следеше с поглед настъпващия противник.

— Моля, изчакайте да ви свържа със заместник-директор Аманда Маркс — прозвуча енергичен глас.

— Какво, по дяволите… — започна Рийл.

— Агент Рийл, говори Аманда Маркс, новият заместник-директор на Централното разузнавателно управление. Трябва незабавно да се явите в Лангли!

— В момента съм малко заета, госпожо — отвърна Рийл. — Но вие вероятно сте в течение…

— В момента край къщата ви на Източния бряг се намират четирима агенти. Поправка: на мястото, където доскоро е била тя. Те са там с единствената задача да ви придружат до Лангли. Моля ви, дори не си помисляйте да влезете в конфликт с тях или да ги нараните.

— А те планират ли да ме наранят? — рязко попита Рийл. — Защото тук е посред нощ, а те действат доста потайно. Дори не знам как са разбрали, че съм тук.

— Репутацията ви предхожда — отвърна Маркс. — По тази причина агентите действат внимателно. Що се отнася до местоположението ви, ние сме абсолютно наясно, че не можете да бъдете никъде другаде.

— А защо съм ви нужна, при това веднага?

— Това ще ви бъде обяснено, след като дойдете.

— Може би става въпрос за нова мисия?

— Когато се появите, агент Рийл. Не искам да се предоверявам на телефоните.

— А ако реша да не се появя?

— Както вече обясних на агент Роби…

— Обадили сте се и на Роби? — прекъсна я Рийл.

— Да. Той е част от всичко това, агент Рийл.

— А вие наистина сте новият заместник-директор?

— Да.

— Знаете ли какво се случи с последните двама?

— Същия въпрос ми зададе и агент Роби.

Въпреки сложната ситуация Рийл се усмихна.

— Какво му отговорихте?

— Това, което ще отговоря и на вас. Размърдайте си задника и тръгвайте насам!

След тези думи линията прекъсна.

Часове по-късно Джесика Рийл пристигна в Лангли. Дъждът беше спрял, слънцето грееше, но настроението й бе все така мрачно.

Премина през проверките и влезе в една сграда, която познаваше добре. Дори прекалено добре. Придружиха я до кабинет, пред който вече чакаше позната физиономия.

— Роби — каза тя и седна до него.

— Джесика — кимна Роби. — Предполагам, че си получила същата покана.

— Не беше покана, а заповед. И теб ли те доведоха с биячи?

Той поклати глава.

— В такъв случай ти имат по-голямо доверие, отколкото на мен.

— Доверието ни към вас е абсолютно еднакво — обади се един глас.