Линкольн Чайлд - По пътя на отмъщението (Два гроба)

Онзи остана прав. Движенията му бяха сковани.

— Не, благодаря, сър.

— Проктър, това е синът ми Тристрам. Тристрам, това е Проктър.

Сепнат, Тристрам вдигна глава. Не беше свикнал да го посочват, да го наричат по име, да го представят на непознати. Подобни неща обикновено се случваха преди побой — или по-лошо.

Мъжът му кимна едва-едва. Изглеждаше незаинтересуван. Това идеално уреждаше Тристрам.

— Проследиха ли те? — попита баща му.

— Очаквах го, сър. И го забелязах.

— Трябва да отведем Тристрам в къщата на Ривърсайд Драйв. Там е най-безопасно. Разбира се, ще използвате задния изход от апартамента. Уредил съм кола за отвличане на вниманието. Сигурен съм, че знаеш какво да правиш.

— Естествено, сър.

— Да не губим нито минута. — Баща му се обърна към него и каза дружелюбно: — Дояж си закуската, Тристрам.

Тристрам напъха остатъка от филийката в устата си и изгълта кафето. Никога не бе ял толкова чудесна храна и се надяваше, че мястото, където отиват, ще бъде също толкова добро.

Последва баща си и другия мъж по множество завиващи коридори. Най-сетне стигнаха до невзрачна дървена врата. Пръстът на крака започна да го боли, но той направи всичко по силите си да скрие накуцването си. Можеха да го изоставят, ако преценят, че е прекалено повреден. Беше го виждал и преди. Неведнъж.

Влязоха в помещение, в което нямаше нищо освен навито въже и капак в пода. Пендъргаст отключи катинара, отвори капака и насочи лъча на фенерчето надолу. Тристрам и преди беше виждал такива тъмни дупки — беше попадал в много от тях — и страхът внезапно се надигна в него. Но пък на светлината на фенерчето успя да различи долу малка стаичка, със скрин, канапе и някакви странни машини покрай една маса, от които се виеха кабели.

Баща му спусна единия край на въжената стълба в стаичката и подаде фенера на Проктър.

— Дръж момчето близо до себе си, докато минавате през прохода. Щом излезете на Западна Седемдесет и седма, се огледай внимателно. Ако можете да излезете незабелязано, направете го. Ще намериш взета под наем „Хонда Сивик“ модел осемдесет и четвърта. Ще се видим в имението след няколко часа.

Пендъргаст се обърна към момчето.

— Тристрам, ще продължиш с Проктър.

Момчето усети нов прилив на страх.

— Ти няма ли да дойдеш?

— Той ще те пази. Аз ще дойда по-късно.

Момчето се поколеба за момент, после се обърна и примирено последва Проктър по въжената стълба. Трябваше да изпълнява каквото му кажат, точно както му кажат. Може би това щеше да го запази жив — като преди.

След два часа Проктър седеше с момчето в голямата слабо осветена библиотека на Ривърсайд Драйв 891 и очакваше пристигането на Пендъргаст. Проктър винаги бе гледал на себе си като на войник на поста си и сега мислеше за ситуацията като за мисия — макар тя да се състоеше в това да играе ролята на шофьор на едно момче — и то не на кое да е, а на сина на Пендъргаст. Външно момчето направо бе одрало кожата на баща си, но по поведение беше негова пълна противоположност. На Проктър не му бяха обяснили нищо и той не искаше обяснения. И въпреки това от всички изненади, с които се бе сблъсквал, докато работеше за Пендъргаст — а те никак не бяха малко, — тази бе най-голямата.

Отначало момчето беше необщително, неспокойно и неуверено. Но след като се озоваха в къщата и след като стана ясно, че може да се довери на Проктър, Тристрам постепенно започна да се открива и след половин час проявяваше почти влудяващо любопитство. Питаше на своя тромав английски със силен акцент за всичко — за книгите, за картините, за килимите, за произведенията на изкуството. И докато го правеше, демонстрираше забележително, дори изумително невежество относно света. Никога не беше виждал телевизор. Не знаеше какво е компютър. Никога не бе слушал радио, не познаваше никаква музика освен някои германски маршове като „Песен на Хорст Весел“. Проктър установи, че момчето никога не се е хранило в ресторант, не е плувало, не е играло игри, не е било прегръщано, не е имало домашен любимец, не е опитвало сладолед, не е виждало майка си, не се е качвало на велосипед — и явно не беше яло топла храна до тази сутрин. Сякаш самоличността му тепърва започваше да се формира след дълги години сън, подобно на цвете, усетило за първи път лъчите на слънцето. Имаше няколко прояви на бунтарство, непокорство и дързост, които проблясваха и изчезваха, но през повечето време момчето беше изпълнено с трепетно безпокойство — уплашено да не бъде заловено, да не нанесе обида, да не изпъква по какъвто и да било начин. Изглеждаше пречупено, пасивно. Проктър се зачуди откъде ли е дошло и при какви ли шантави обстоятелства е израснало.