Линкольн Чайлд - По пътя на отмъщението (Два гроба)

Проктър го погледна.

— Да го образовам ли?

— Разговаряй с него. Дай му възможност да упражнява езика. Прави му компания — личи си, че отчаяно се нуждае от социализация. Не знае нищо за външния свят. Чети книги с него — романи, истории, всичко, което предизвиква интереса му. Слушайте музика, гледайте филми. Отговаряй на въпросите му. Покажи му как да работи с компютър.

При мисълта, че ще бъде детегледачка, Проктър се вцепени.

— Да, сър.

Пендъргаст се обърна към Тристрам.

— Трябва да тръгвам. Оставям те в добрите ръце на Проктър. Утре ще дойда пак. Тристрам, искам да си спомниш всичко, което можеш, за детството си, за това как си израснал, как си живял на онова място, какво е разположението му, кой е бил с теб — всичко. И бъди готов да ми разкажеш, когато дойда утре. Предстои ни дълъг разговор.

За момент момчето продължи да стои с наведена глава. После въздъхна и кимна унило.

— Довиждане, Тристрам. — Пендъргаст го изгледа дълго и изпитателно. После кимна на Проктър, обърна се и излезе също така безшумно, както беше дошъл.

Проктър погледна момчето и каза:

— Ела да ти покажа новата ти стая.

И тръгна към книжните лавици. Тристрам го последва малко неохотно. Жадното му любопитство сякаш се бе изпарило.

Проктър погледна редиците книги, намери нужното заглавие, хвана тома и го дръпна. Чу се щракане, целият шкаф се завъртя и от другата страна се видя асансьор.

— Scheiβe — промълви Тристрам.

Влязоха в кабината и Проктър натисна бутона за сутерена. Щом слязоха, той поведе Тристрам през лабиринта от слабо осветени каменни коридори, целите в плесен и петна. Поддържаше бързо темпо, за да не дава възможност на младежа да спре и да надникне в някое от помещенията — съдържанието им можеше да го смути доста.

— Баща ми не ме харесва — нещастно каза Тристрам.

— Той просто прави най-доброто за теб — рязко отвърна Проктър.

Спряха в малко сводесто помещение, съвсем празно с изключение на гравирания в едната стена герб, изобразяващ око без клепач над лунен сърп и пълна луна, под които беше легнал лъв — фамилният герб на Пендъргаст. Проктър пристъпи към него и го натисна с две ръце. Каменната стена се завъртя и се видя спирално стълбище, което се спускаше стръмно в мрака. Тристрам се опули, но не каза нищо.

Проктър включи осветлението и се спусна по стълбите в мазето, следван от Тристрам. Щом стигнаха долу, продължиха по къс проход, водещ към сводест коридор, който сякаш нямаше край.

— Какво е това място? — попита Тристрам, като се оглеждаше в почуда.

— Сградата навремето е била манастир — обясни Проктър. — Мисля, че монасите са използвали мазето като некропол.

— Некропол ли?

— Гробище. Където са заравяли мъртвите.

— Нима са заравяли мъртвите?

Проктър предпочете да не пита какво правят с мъртвите там, откъдето е дошъл Тристрам.

Поведе го покрай стари лаборатории, помещения, пълни със стъклени бутилки, подредени в безкрайни редици по лавици, покрай стаи с гоблени и произведения на изкуството. Проктър никога не беше обичал тези плесенясали подземия и затова ускори крачка. Момчето го следваше, като се озърташе ококорено. Накрая Проктър го поведе по страничен коридор до малка, но добре обзаведена стая с баня към нея. Вътре имаше легло, маса и столове, рафт с книги и скрин с огледало. Помещението беше толкова чисто и приятно, колкото можеше да бъде в подземието — долавяше се лека миризма на амоняк и гниене. Затваряше се с яка дървена врата с добра ключалка.

— Това е стаята ти — каза той на Тристрам.

Момчето кимна и се огледа. Изглеждаше доволно.

— Можеш ли да… четеш? — попита Проктър, поглеждайки към книгите. Тази мисъл му бе хрумнала съвсем неочаквано.

— Само добрите близнаци би трябвало да могат. Аз обаче се научих сам. Съвсем малко. Но само на немски.

— Ясно. Е, ако нямаш нищо против, ще ида да ти взема някои неща. Ще се върна след половин час.

— Как казахте, че се казвате?

— Проктър.

Момчето го погледна и се усмихна стеснително.

— Благодаря, хер Проктър.

Алойзиъс Пендъргаст спря ролс-ройса на ъгъла на Бушуик авеню и Месерол стрийт в Бруклин. Според справката на таксиметровата компания именно тук таксито бе качило бягащото момче. Намираше се в стар, почти изоставен индустриален квартал, който тепърва ставаше свидетел на нашествието на креативни пионери, но си беше запазил грубите графити, боклука, сградите със заковани прозорци и черупките на изгорели коли. Обитателите на улицата бяха предимно клошари, хипстъри и странно изглеждащи младежи.