Линкольн Чайлд - По пътя на отмъщението (Два гроба)

— Искам да ви кажа — гръмогласно заяви професорът, — че новата ви консултантка свърши страхотна работа и ни продаде онзи червен седан CTS-V. А сега да се спазарим за цената и да приключваме!

Кори стоеше и се чудеше какво ли ще последва сега, но мениджърът се оказа хладнокръвен търговец. Без да му мигне окото, даде знак на един от дилърите да започне с оформянето на документите, после се ръкува с двойката, поздрави ги за вкуса и стила им и похвали Кори за чудесната работа, сякаш тя наистина работеше тук.

Завърши, като я потупа по гърба и каза приятелски:

— Би ли ме изчакала в кабинета ми, искам да поговорим след малко.

Кори влезе в кабинета и зачака с трепет. След половин час мениджърът се върна, настани се зад бюрото си, въздъхна, плесна с ръце и се наведе напред.

— Какво си мислиш, че правиш, по дяволите?

— Продадох кола, нали така?

Той я изгледа.

— Голям праз. Аз продавам по пет-шест коли на ден.

Кори се надигна от мястото си.

— Просто се опитах да ви покажа на какво съм способна. Щом не ви харесва, добре. Задръжте си комисионата, а аз ще изляза и никога повече няма да ви досаждам. — Изсумтя и се изправи.

— Сядай, сядай. — Мениджърът като че ли се поуспокои. — Добре, признавам, че съм впечатлен. Господин и госпожа Папийонкови идват тук за не знам кой път и бях абсолютно сигурен, че просто си падат да подритват гуми. А ти за половин час им продаде кола за седемдесет и една хиляди. Как го направи?

— Тайна.

Той я изгледа. Отговорът й явно никак не му хареса.

— Нали искаш да работиш тук? Трябва да се научиш на малко уважение.

Кори поклати глава.

— Имам си система и ако хората ви искат да я научат, нека вървят след мен, докато работя. — Усмихна се арогантно. Мениджърът явно беше първокласен задник, но интелигентен и предсказуем, човек, който знае коя е намазаната страна на филията. Кори реши, че може и да оцени по достойнство дързостта й.

— Виж ти, виж ти — рече той. — Добре. Ще те вземем пробно за седмица. И без това си нямаме момиче дилър. Без заплата, само комисиони, без бонуси, работиш като независим изпълнител, плащането е в брой под масата. Не декларираш данъци, защото и ние не го правим. И през цялото време работиш с партньор. Става ли?

— Става.

Той протегна ръка.

— Джо Рико-младши.

— Кори Суонсън.

Двамата се ръкуваха.

— Да не би случайно да си роднина на Джак Суонсън? — небрежно попита Рико.

— Не. Защо?

— Защото заемаш неговото място.

— Никога не съм го чувала. Суонсън е често срещано име. Като онези с готовите храни, нали се сещате?

— Да не би да си от онази фамилия?

Кори се изчерви.

— Не казвайте на никого. Харесва ми хората да си мислят, че ми се налага да работя, за да си изкарвам хляба.

Рико-младши изглеждаше впечатлен. Силно впечатлен.

Момчето седеше на масата и ядеше препечена филийка с масло и конфитюр. Никога през живота си не беше вкусвало нещо толкова прекрасно. И наденичките, които му даде жената с ориенталски черти. Много пъти бе гледало как брат му яде наденички, но самият той никога не ги бе опитвал, само му бяха текли лигите от аромата им и си беше представял какви са на вкус. Докато дъвчеше бавно, наслаждавайки се на невероятната сладост на конфитюра, се замисли за новото си име — Тристрам. Звучеше му странно и го повтаряше наум, опитваше се да свикне с него. Тристрам. Тристрам. Беше едва ли не чудо — да си има свое собствено име. Никога не си беше помислял, че е възможно. А ето че сега си имаше, просто така.

Отхапа още един залък и погледна баща си. Страхуваше се от него — той изглеждаше толкова хладен, така отчужден… в известен смисъл почти като тях. Но Тристрам усещаше също, че баща му е важен човек, добър човек. И се чувстваше в безопасност с него. За първи път през живота си се чувстваше в безопасност.

В стаята влезе някакъв друг мъж. Беше силен, мускулест, мълчалив. Подобно на онези, които така често го наказваха. Тристрам го следеше предпазливо с крайчеца на окото си. Беше свикнал да следи, да наблюдава, да слуша — тайно, без да го забележат. Подлагаха го на „поправка“, ако го хванеха да гледа или да подслушва. Отдавна се беше научил да крие подобни навици, както и всичко друго за себе си. Колкото по-малко го забелязваха, толкова по-добре. Целта винаги бе да не ти обръщат внимание. Другите не бяха така предпазливи като него. Някои от тях бяха умрели. Предпазливостта бе ключът към оцеляването.

— А, Проктър, сядай — каза баща му на мъжа. — Кафе?