Линкольн Чайлд - По пътя на отмъщението (Два гроба)

Двойната врата на библиотеката се отвори и Пендъргаст влезе безшумно.

Тристрам незабавно скочи.

— Татко!

Пендъргаст отстъпи, сякаш искаше да се защити.

— Всичко е наред, Тристрам, не е нужно да ставаш. — Обърна се към Проктър. — Нещо ново?

Момчето си седна тихо на мястото.

— Този път не мисля, че са ни проследили — отвърна Проктър. — Активирал съм всички охранителни системи.

Пендъргаст кимна. Обърна се към Тристрам и седна на стола до него.

— Искам да знам още. Още за мястото, където си израснал. Нова Годои.

Тристрам сбърчи чело.

— Ще опитам.

— Опиши ми го, ако обичаш.

Тристрам го погледна объркано.

— Опиши?

— Какво представлява? Сграда, селище, кръстопът? Как изглежда? Как се стига до него?

— Разбирам. Но не знам много. Нас, лошите близнаци, ни държат под стража. Не отиваме никъде.

На лицето му внезапно се изписа безпокойство, сякаш се боеше да не разочарова баща си с незнанието си.

— Просто ми кажи онова, което знаеш. Което си видял.

— Градче е. Дълбоко, много дълбоко в джунглата. Няма път. Стига се само по река или… — Тристрам имитира самолет с ръце. — Градче на брега на езеро.

— Езеро — повтори Пендъргаст.

— Да. В средата на езерото е… лошото място.

— Разкажи ми за лошото място.

— Не! — Тристрам отново скочи развълнувано на крака. — Не, не. Лошите близнаци като мен ги отвеждат на лошото място. И не се връщат.

Момчето беше толкова разстроено, че няколко минути Пендъргаст не каза нищо, за да му даде възможност да се успокои.

— Кой живее в градчето, Тристрам? — попита най-сетне.

— Работниците. Добрите близнаци.

— А ти къде живееше?

— В дупката — просто отвърна момчето. — С другите като мен. Онези с номерата.

— Какво правите през деня?

— Работим. На нивите. И понякога ни отвеждат. За… опити. — Тристрам заклати енергично глава. — Няма да говоря за опитите.

— Градчето — каза Пендъргаст. — Охраняват ли го?

Момчето кимна.

— Войници. Много войници.

— На кого са подчинени войниците? Как се управлява градчето? Има ли управа, някаква група хора, които са начело?

Тристрам поклати глава.

— Един човек.

— Как се казва?

— Ф… Фишер. — Тристрам прошепна думата съвсем тихо, сякаш самото й произнасяне беше опасно.

— Как изглежда той? — попита Пендъргаст.

— Висок. По-стар от теб. Stark, kraftig — силен, като него. — Тристрам посочи Проктър. — Косата му е бяла. Съвсем бяла.

Проктър остана изненадан от ефекта, който имаше описанието върху Пендъргаст. Агентът потръпна и се извърна.

— Градчето — със странен глас каза той, все още с гръб към тях. — Има ли още някакви уникални аспекти?

Тристрам се намръщи.

— Аспекти? Какво означава аспекти?

Пендъргаст се обърна.

— Различава ли се по някакъв начин от другите градове? Има ли нещо, по което може да се познае? Например от разстояние?

— Да. Има… — И момчето вдигна ръце, очерта с тях кръг и ги вдигна още, като ги приближаваше.

— Не разбирам — рече Пендъргаст.

Тристрам повтори жеста, след което въздъхна шумно, обезсърчен, че не може да обясни ясно.

Пендъргаст стана.

— Благодаря, Тристрам. Много ми помогна. А сега слушай: трябва да се опитам да попреча на брат ти да убие още хора.

Тристрам кимна.

— Докато го правя, не мога да остана тук с теб.

— Не! — Момчето отново се надигна.

— Трябва да останеш тук. Те те търсят.

— Не ме е страх от тях!

Проктър погледна момчето. Смели думи, несъмнено искрени — но най-вероятно Тристрам щеше да подвие опашка и да се скрие зад баща си при първото почукване на вратата.

— Знам, че имаш добри намерения — меко рече Пендъргаст. — Но точно сега трябва да изчезнеш вдън земя.

— Вдън… земя? — повтори синът.

— Да се скриеш. Тази къща има места за целта. Места, на които можеш да се скриеш и да останеш в безопасност от всякакви атаки и заплахи.

Пристъп на гняв изкриви фините черти на момчето.

— Да се крия? В дупка? Няма! Твърде дълго стоях в дупка!

— Тристрам. Ти си поел огромен риск с бягството си. И сам дойде при мен. Сега трябва да ми се довериш. — Пендъргаст хвана ръката на момчето. — Няма да те пъхаме в никаква дупка. Проктър ще е с теб. А аз ще идвам колкото се може по-често.

Лицето на младежа се бе зачервило. Той сведе глава. Личеше, че е ядосан, но не каза нищо.

Пендъргаст дръпна Проктър настрана и каза:

— Знаеш къде да го настаниш.

— Да, сър.

— И, Проктър? Питам се дали не мога да те натоваря да използваш това време… тази, така да се каже, принудителна изолация, да образоваш донякъде Тристрам.