Линкольн Чайлд - По пътя на отмъщението (Два гроба)

Докато слизаше от Сребърния призрак и го заключваше, Пендъргаст се набиваше на очи с черния си костюм. Тръгна с ръце в джобовете по Месерол. Беше следобед, ярката, но студена слънчева светлина се лееше върху паважа. Пред него се издигаше стар пивоварен комплекс от деветнайсети век, заемащ площ близо половин хектар. Над него се издигаше огромен склад за хмел, на който все още можеше да се различи името Ван Дам наред с датата на основаването — 1858.

Пивоварна. Без да знае, Тристрам беше описал точно такова място — дългия подземен тунел, в който се складират бъчвите, огромната тухлена пещ за изсушаване на хмела. Нямаше съмнение, че са го държали именно тук — и че похитителите му, Албан и нацистките му началници, са използвали пивоварната като база за онова, което са планирали.

Пендъргаст внимателно огледа сградата. Дори в този западнал район на Бруклин тя си оставаше чудесно място за недвижима собственост и затова прозорците и вратите й бяха грижливо заковани с дъски и ламарина. Две стари тежки заводски порти блокираха някогашния главен вход. Бяха затворени и в едната имаше врата за пешеходци, заключена с верига и допълнително заварена с две метални пръчки.

Пендъргаст приближи и огледа някои от по-малките второстепенни входове по разпадащата се фасада. Всички бяха повече или по-малко непристъпни. Когато спря при една врата да огледа ключалката й, чу зад себе си глас.

— Да ти се намират пари, приятел?

Пендъргаст се обърна и видя гърчав младеж, несъмнено пристрастен към хероина, който се взираше в него с пусти, жадни очи.

— Всъщност имам. — Пендъргаст бръкна в джоба си и извади двайсетдоларова банкнота. В мъртвите очи на младежа проблесна искра и той посегна към парите с треперещи пръсти.

— Искам да проникна в тази сграда — каза Пендъргаст, като дръпна бързо банкнотата. — Как може да стане?

Младежът го зяпна.

— Ти да не си крадец?

— Застрахователен агент съм.

Колебание, докато онзи се опитваше да мисли.

— Не може да се влезе, доколкото знам.

— Да, но ако исках да проникна вътре, как бих могъл да го направя?

Още един отчаян опит за мислене.

— Аз щях да отида отзад, където са релсите. И да прескоча оградата.

Пендъргаст му подаде банкнотата. Младежът я грабна и побърза да се отдалечи в тръс.

— Гледай да не те пипнат — извика през рамо.

Пендъргаст отиде до края на комплекса, зави на ъгъла и стигна до изоставено железопътно депо с ръждясващи контейнери и стари машини, оградени с телена ограда.

С едно-единствено движение, сякаш замахваше с бухалка, Пендъргаст се хвана за оградата, прехвърли се през нея и скочи от другата страна. Спря за момент, за да си оправи костюма. После тръгна през контейнерите и бурените покрай линията, водеща към задната част на пивоварната. Релсите изчезваха в комплекса под още едни метални порти. Докато приближаваше, Пендъргаст забеляза, че доста от бурените са смачкани и изпочупени от неотдавнашно преминаване на хора. По меката земя покрай линията имаше отпечатъци от обувки.

Пендъргаст последва следите през железопътната линия към малка врата в тухлената стена. Оказа се, че вратата е стара и масивна като останалите, но не бе заварена, пантите й бяха наскоро смазани и имаше нова месингова ключалка от непознат модел.

Ключалката се оказа предизвикателство и се наложи да използва всичките си инструменти и умения. За съжаление вдигна и малко шум, тъй като някои от зъбците трябваше да бъдат преодолени с груба сила.

Накрая ключалката се предаде, но Пендъргаст не отвори веднага вратата. Изчака почти десет минути с изваден пистолет. След това се долепи до стената и побутна вратата с крак. Отначало тя започна да се отваря безшумно, но после спря със силно стържене на метал.

Последва тишина.

Изминаха пет минути. Пендъргаст се шмугна вътре, метна се на пода, претърколи се и намери прикритие зад една ниска стена.

Отново тишина. Никой не извика предупредително. Никой не откри огън.

Изчака очите му да свикнат с полумрака. Намираше се в огромно помещение, осветено от многобройни дупки и пукнатини в покрива, през които влизаха ослепителни тънки като молив лъчи. Във въздуха лениво се рееха прашинки. Миришеше леко сладникаво, на пръст.

Явно тук се бе товарела стоката на пивоварната — железопътната линия минаваше през цялото помещение между рампи и разпадащи се кранове. В края й имаше стар вагон, излязъл от релсите, с ръждясал и частично паднал покрив.