Линкольн Чайлд - По пътя на отмъщението (Два гроба)

От неговия син . Пендъргаст намираше този факт за най-силно разстройващ дедукцията му.

Крачеше покрай масата, като хвърляше поглед на един документ, после на друг. Накрая поклати раздразнено глава, отиде до вградената в стената аудиоуредба и натисна бутона. От скритите тонколони незабавно се заизливаха тихите плътни звуци на Композиция №6 от „Музикално приношение“ на Бах.

Това беше единственото произведение, което звучеше в тази стая. Пендъргаст не го пускаше заради красотата му, а заради начина, по който сложната, силно математическата композиция успокояваше и изостряше ума му.

Под звуците на музиката крачката му се забави, прегледът на пръснатите по масата документи стана по-подреден и задълбочен.

Синът му Албан беше извършил тези убийства. Тристрам бе казал, че Албан обичал да убива. Но защо му е трябвало да пътува от Бразилия чак до Ню Йорк, за да извършва убийства? Защо оставя части от тялото на собствения си брат на местопрестъпленията? Защо пише кървави послания върху труповете — послания, които можеха да са адресирани единствено до Пендъргаст?

БЕТАТЕСТ. Бета-тест. Зад тези убийства несъмнено имаше метод, някаква управляваща причина. И не друг, а Пендъргаст трябваше да я открие. Или може би да се опита да я открие. Нищо друго нямаше смисъл.

Под деликатните, фантастично заплетени контрапункта на Бах Пендъргаст погледна със свеж поглед на данните, като създаваше свои собствени контрапункта, сравняваше мислено часове, дати, адреси, номера на стаи, външни температури, възрастта на жертвите — всичко, което би могло да го насочи към някакъв метод, поредица или модел. Това продължи десет, после двайсет минути. И тогава — съвсем неочаквано — Пендъргаст се вцепени.

Наведе се над масата, подреди няколко листа и ги огледа отново. Извади от джоба си химикалка и написа в долната част на единия лист серия числа, като ги свери отново с документите.

Нямаше грешка.

Погледна си часовника. Втурна се мълниеносно по коридора към кабинета си, взе таблета от бюрото и направи запитване. Загледа се в отговора, като изруга тихо, но цветисто на латински, след което вдигна телефона и набра номер.

— Д’Агоста — отговори гласът от другата страна.

— Винсънт? Къде си?

— Пендъргаст?

— Повтарям — къде си?

— По Бродуей, тъкмо минах Петдесет и седма. Отивам да…

— Обърни и ела при „Дакота“ колкото се може по-скоро. Ще те чакам на ъгъла. Побързай, нямаме за губене нито секунда.

— Какво става? — попита Д’Агоста.

— Ще говорим по пътя. Надявам се да не сме закъснели.

Д’Агоста караше през вечерния трафик като луд, с включени сигнални светлини, и току надуваше сирената към кучите синове, които не отбиваха от пътя му. Обаждането на Пендъргаст беше като гръм от ясно небе и почти маниашкото напрежение в гласа на агента го беше изнервило. Не беше сигурен дали Пендъргаст откача, или наистина е попаднал на нещо, но бе прекарал достатъчно време около него, за да си дава сметка, че игнорирането на искането на Пендъргаст може да означава само неприятности…

Сега, докато летяха на юг към хотел „Мъри Хил“, Д’Агоста изгледа косо Пендъргаст. Преобразяването, през което бе минал специалният агент след смъртта на жена му, покриваше целия спектър — от апатия до предизвикан от наркотиците ступор, а сега и това — твърд като диамант блясък в очите, навито като пружина напрежение и фанатична енергия, изпълващи цялото му същество.

— Казваш, че ще бъде извършено друго убийство? — започна Д’Агоста. — Можеш ли да ми дадеш подробности? Как разбра?

— Винсънт, имаме много малко време, а онова, което имам да ти кажа, ще ти се стори странно, ако не и безумно.

— Опитай.

Последва съвсем кратка пауза.

— Имам син, за чието съществуване не подозирах. Казва се Албан. Той е убиецът, а не Диоген, както си мислех. Няма абсолютно никакво съмнение в това.

— Леле, чакай малко! Господи…

Пендъргаст го накара да замълчи с отсечен жест.

— Убийствата са насочени специално към мен. Точният мотив все още е неясен.

— Трудно ми е да…

— Няма време за подробни обяснения. Достатъчно е да кажа, че адресите на хотелите и времето на убийствата следват модел, поредица от числа. Следващото число от тази поредица е двайсет и едно. А в Манхатън има само един хотел с двайсет и едно в адреса — „Мъри Хил“, на Парк авеню двайсет и едно. Вече проверих.

— Това е…

— Забеляза ли и часовете на убийствата? Още един модел, този път по-прост. Първото е било в седем и половина сутринта. Второто в девет вечерта. Третото отново в седем и половина сутринта. Редува часовете. А сега е почти девет.