Линкольн Чайлд - По пътя на отмъщението (Два гроба)

Профучаха през тунела на сграда „Хелмсли“ и продължиха около виадукта с писък на гуми.

— Не мога да повярвам — каза Д’Агоста, докато се бореше с управлението на колата. — Неизвестен син, тези твои модели… това е пълна дивотия.

Пендъргаст направи видимо усилие да се овладее.

— Давам си сметка колко странно ти изглежда. Но поне засега трябва да настоя да потиснеш напълно съмненията си.

— Съмнения? Ама че подценяване. Това е пълна лудница.

— Е, това ще стане ясно съвсем скоро. Стигнахме.

Д’Агоста наби спирачки пред входа. За разлика от предишните три луксозни хотела, този беше стар и малко занемарен, кафявата му тухлена фасада бе изцапана със сажди. Д’Агоста изскочи от колата, зарязвайки я направо пред входа, но Пендъргаст вече го беше изпреварил — нахълта във фоайето, извадил значката си, и извика:

— Охрана!

Паникьосаният портиер ги поведе покрай рецепцията в малък вътрешен офис със стена от монитори. Дежурният охранител се стресна.

— ФБР — каза Пендъргаст и размаха значката си. — Колко действащи камери имате във фоайето?

— Ъ-ъ-ъ, една — отговори слисаният охранител.

— Върнете записа половин час назад. Веднага!

— Да… ъ-ъ-ъ, да, сър, разбира се. — Горкият охранител се засуети тромаво. За щастие Д’Агоста забеляза, че системата е нова и сравнително добра, а и човекът, изглежда, разбираше от техника. След минута записът течеше в ускорено темпо. Д’Агоста гледаше монитора с растящ скептицизъм. Това беше нелепо — Хотелския убиец никога не би избрал дупка като тази. Просто не отговаряше на модела му на поведение. Той погледна крадешком Пендъргаст — смъртта на жена му явно го беше засегнала по-силно, отколкото му личеше външно.

— По-бързо — каза Пендъргаст.

Човекът се подчини. Тримата загледаха как фигурите прелитат хем сковано, хем бързо през фоайето.

— Стоп! Това е той.

Записът замръзна, след което продължи с нормална скорост. Камерата показа как някакъв невзрачен мъж влиза небрежно в хотела, спира, оправя си вратовръзката и тръгва към асансьорите. Д’Агоста усети как стомахът му се свива. Походката, външността… наистина беше той.

— Мамка му! — изруга той.

— Превключете на камерата от асансьора — нареди Пендъргаст.

Проследиха как мъжът се качва на петия етаж, слиза, тръгва по коридора и спира. После, точно когато на ъгъла се появи някаква жена, той тръгна отново, следвайки я по коридора, докато не излязоха от обсега на камерата. Часът от записа показваше, че това е станало само преди три минути.

— Ох, Господи — изпъшка Д’Агоста. — Господи! Спипал е още една.

— Върнете пет секунди назад. — Пендъргаст посочи жената и се обърна към портиера. — Познавате ли я? Кой е номерът на стаята й? По-бързо!

— Регистрира се днес. — Портиерът отиде при рецепцията и направи справка с компютъра. — Стая петстотин и шестнайсет.

Пендъргаст се обърна към Д’Агоста.

— Стой тук. Наблюдавай камерите. Когато се появи отново, проследи всяко негово движение. Отивам след него. И не забравяй — не казвай на никого, че ми е син.

— Момент — каза Д’Агоста. — Чакай малко. Да не казвам на никого? Пендъргаст, ще ме прощаваш, но мисля, че доста прекрачваш…

— Не казвай на никого! — твърдо повтори Пендъргаст. И в следващия миг беше изчезнал.

Пендъргаст се изкачи тичешком до петия етаж и се втурна по коридора към стая 516. Вратата беше заключена, но той стреля в ключалката и нахълта вътре.

Беше закъснял. Жената, която беше видял на записа, лежеше на пода на малката стая, несъмнено мъртва, но все още неразчленена. Пендъргаст се поколеба само за миг, сребристите му очи се стрелкаха във всички посоки, без да изпускат нищо. После прескочи неподвижната фигура и рязко отвори вратата на банята. Прозорецът на тясното помещение беше счупен и гледаше към аварийния изход. Пендъргаст се хвърли през прозореца на стълбата и погледна надолу точно навреме, за да види как някакъв младеж — Албан — слиза по последните стъпала, спуска се през долния отвор и скача на земята.

Пендъргаст се втурна надолу по стълбата, без да изпуска от поглед Албан, който побягна по Парк авеню и изчезна зад ъгъла на Трийсет и пета, насочвайки се на изток към реката.

Пендъргаст се затича след него. Когато стигна ъгъла на Трийсет и пета, видя силуета, очертан от уличните лампи на почти две пресечки на изток — Албан тичаше със скорост, на която би завидял и професионален спринтьор. Пендъргаст продължи след него, но когато стигна Лексингтън, съвсем мъничката вече фигура на Албан беше пресякла Второ авеню и тичаше покрай парка Сейнт Вартан. Макар да си даваше сметка, че няма никакви шансове да го настигне, Пендъргаст продължи напред с надеждата, че поне ще успее да види накъде ще се насочи синът му. Бягащата едва различима фигура мина Пето авеню и продължи към ФДР Драйв, прескочи телената ограда, покатери се през бетонната бариера и излезе на пътя, след което изчезна в мрака.