Линкольн Чайлд - По пътя на отмъщението (Два гроба)

Какво се казваше за отношението на нюйоркчаните към престъпленията? Обожаваха ги, направо ги поглъщаха. „Нюз“ и „Поуст“ вече четвърти ден излизаха с гръмки заглавия за Хотелския убиец. А сега и това. Да не дава Господ нивото на престъпността да падне до нула — тогава повечето вестници в града щяха да банкрутират.

Ослепителна бяла светлина се лееше в коридора от стая 516 и Д’Агоста виждаше от време на време сенките на хората, които все още работеха там. Гибс също беше вътре. Беше пълно безумие, че са му дали достъп в етапа на събирането на улики — през това време началството трябваше да стои настрана. Но този път той беше настоял да влезе въпреки възраженията на Д’Агоста. Господи, дори самият той, главният разследващ, не беше влизал след първоначалното откриване на местопрестъплението.

— Хей, каква е тази шибана кола? — изрева той на специалиста по събиране на отпечатъци, който мина покрай него. — Знаете, че на местопрестъплението не трябва да има никаква храна и напитки!

Човекът сведе уплашено глава в знак на покорство, обърна се и забърза по коридора, отнасяйки запотената кутия, без да посмее да отпие от нея.

Д’Агоста забеляза, че някои от навъртащите се в коридора детективи се споглеждат. Добре де, беше ядосан и го показваше. Хич не му пукаше. Цялата история с Пендъргаст го беше побъркала, особено начинът, по който беше изчезнал. Направо изчезнал. Заедно с извършителя. И онази смахната теория, че става въпрос за сина му… но в същото време беше познал съвсем точно — дата, час, място.

Д’Агоста беше изживявал доста странни случаи с Пендъргаст, но този беше най-шантавият от всички. Чувстваше се наистина потресен. На всичкото отгоре не чак толкова старата рана в гърдите започваше да му създава неприятности. Бръкна в джоба за ибупрофен и лапна няколко хапчета.

— Кой ви даде разрешение да се мотаете тук, сякаш сте си у дома? — извика той на един облечен в бяла престилка криминалист, който тъкмо се провря под ограничителната лента. — Регистрирайте се, мътните да го вземат!

— Да, лейтенант, но сам видяхте, че вече се регистрирах. Просто бях до тоалетната…

Опитът му да се усмихне беше прекъснат от вика на Д’Агоста.

— Регистрирайте се отново!

— Да, сър.

Д’Агоста се обърна и неочаквано видя Пендъргаст. Изпитата му фигура се беше материализирала в края на коридора. Докато агентът приближаваше с бързи крачки, стомахът на Д’Агоста се сви от предусещане за нещо лошо. Трябваше да говори с него, да научи повече за шантавата история с така наречения син.

Смая се от изражението на Пендъргаст — той приличаше едва ли не на обезумял. И в същото време очите му бяха съвсем ясни.

— Къде беше? — попита Д’Агоста.

— Преследвах убиеца до реката. Измъкна се при кейовете.

— Преследвал си го?!

— Тъкмо беше напуснал стаята, когато пристигнах. През аварийния изход. Нямаше време. Започнах преследването.

— И си сигурен, че той е… твой син?

Пендъргаст го изгледа.

— Както вече казах, тази информация е единствено между нас двамата.

Д’Агоста преглътна. Силата на погледа на Пендъргаст го изнервяше.

— Ако имаш информация, така де, трябва да я споделим… — започна той.

Изражението на Пендъргаст стана определено недружелюбно.

— Винсънт, аз съм единственият човек, който може да залови този убиец. Никой друг не е в състояние. Всъщност опитите им само ще влошат положението. Ето защо трябва да запазим информацията за себе си. Поне засега. Разбираш ли?

Д’Агоста не можеше да се насили да отговори. Определено разбираше. Но да спестява информация, особено когато става въпрос за вероятната самоличност на убиеца? Такива неща не се правят. Но пък, от друга страна, идеята, че убиецът е син на Пендъргаст, беше абсолютно безумна — безумие бе самата мисъл, че изобщо има син. Този човек откачаше. Може би наистина трябваше да си мълчат.

Нямаше абсолютно никаква представа какво да прави.

— Виж ти, виж ти, самият агент Пендъргаст. — С тези думи Гибс излезе от хотелската стая с протегната ръка и най-фалшивата усмивка на света. Пендъргаст се ръкува с него.

— Приличате на човек, участвал в улично сбиване — изкиска се Гибс, докато оглеждаше изпоцапания костюм на Пендъргаст.

— Точно така.

— Любопитно ми е как двамата с лейтенанта успяхте да се появите на местопрестъплението… колко, само няколко минути след пристигането на извършителя? Лейтенантът каза, че идеята била ваша. Нещо свързано с поредица от числа?