Линкольн Чайлд - По пътя на отмъщението (Два гроба)

— Още от самото начало се зачудих какво, по дяволите, правите в този случай. Каква е играта ви. Ние от Отдела за поведенчески анализ прегледахме досието ви и не останахме особено впечатлени. Видях какви ли не необичайни неща в него — мистериозни самоотлъчки, вътрешни разследвания, наказания. Направо съм изумен, че не са ви изхвърлили. А ми говорите за спъване на следствието. Единствената спънка , която виждам тук, е вашето присъствие. Предупреждавам ви, агент Пендъргаст — няма да търпя повече игричките ви.

Пендъргаст сведе леко глава в знак на мълчаливо примирение. Последва пауза, след което той заговори отново.

— Агент Гибс?

— Сега пък какво?

— Виждам кръв по лявата ви обувка. Мъничко петънце.

Гибс погледна към краката си.

— Какво? Къде?

Пендъргаст се наведе, докосна ръба на подметката и вдигна изцапан с червено пръст.

— За съжаление, ще се наложи обувката да бъде взета като улика. Боя се, че трябва да бъде изготвен доклад за грешката ви на местопрестъплението. Уви, това е задължително, както ще потвърди лейтенантът. — Пендъргаст махна на един криминалист с пликове за улики. — Специален агент Гибс ще ви даде обувката си. Жалко, тъй като виждам, че е ръчна изработка на Тестони. Несъмнено ще бъде болезнена загуба за господин Гибс, като се има предвид скромната му заплата.

След няколко секунди Д’Агоста гледаше как Гибс ядосано се отдалечава по коридора с един обут и един бос крак. Странно, самият той не беше забелязал никаква кръв по обувката на агента.

— В наши дни човек трябва да внимава къде стъпва, когато отива на местопрестъплението — каза стоящият до него Пендъргаст.

Д’Агоста не отговори. Предстоеше да се случи нещо и то нямаше да е никак приятно.

Сутринта на първия ден на седмицата беше студена, сива и дъжделива, колите по паркинга приличаха на дървени блокчета, матови на мътната светлина, със стичащи се струйки по страните. Едва минаваше единайсет, но денят вече се очертаваше лош за продажби, което уреждаше идеално Кори. Тя се беше оттеглила с останалите дилъри в салона, където пиеха долнопробно кафе и си дърдореха в очакване на някой заблуден клиент. Имаше само четирима дилъри — всичките мъже. Джо Рико и синът му Джо-младши ги нямаше и персоналът разпускаше.

През изминалите два дни Кори ги беше опознала. Както беше очаквала, всичките бяха първокласни задници. Всички, с изключение на Чарли Фут, за когото беше споменал баща й. Той бе по-млад от останалите, малко срамежлив и по принцип не участваше в дебелашките шеги и дрънканици. За разлика от повечето си колеги, беше завършил колеж и бе най-добрият продавач в групата — явно нещо в мекия му глас и леко нерешителното му поведение очароваше клиентите.

Един от по-старите дилъри беше взел думата и завърши някакъв мръсен виц, на който Кори здравата се посмя. Тя отпи от кафето си, добави още една доза сметана менте с надеждата да прогони вкуса на изгоряло и каза:

— Ама че шантаво, да заема мястото на човек със същата фамилия като моята.

Беше насочила думите си към онзи с вица. Казваше се Милър. Беше истински комедиант и Кори се насилваше да се смее на всичките му тъпи шеги. Дори му беше прехвърлила един обещаващ клиент, като се престори, че се нуждае от пример, и го остави да завърши сделката. В замяна Милър я беше взел един вид под крилото си и несъмнено се надяваше да му се отвори парашутът. Вече започваше да споменава за бара, който посещавал след работа и където правели убийствени маргарити. Кори не го беше лишила от жалките му надежди, че ще успее да преспи с нея — и нямаше намерение да го прави, докато не получи своето.

— Да — каза Милър и запали цигара, макар че пушенето бе разрешено само отвън. Джо Рико обаче пушеше, така че никой не възрази. Милър беше набит, късо подстриган селяк с тройна брадичка, бирено шкембе, дебели устни и сплескан нос. Външният му вид донякъде се смекчаваше от скъпия му костюм. Всички бяха облечени добре. Дните на говорещите като картечници дилъри с карирани полиестерни ризи си бяха отишли.

— Що за човек беше? — попита Кори. — Имам предвид Джак Суонсън.

Милър издиша дима.

— Задник.

— Така ли? Затова ли са го уволнили?

Милър се изсмя.

— Не. Обра банка.

— Какво?! — с престорено изумление възкликна Кори.

— Милър, по-полека, не бива да говорим за това през работно време — обади се друг дилър, казваше се Ривера.

— Майната му — заяви Милър. — Няма никакви клиенти. А тя рано или късно ще разбере.