Линкольн Чайлд - По пътя на отмъщението (Два гроба)

Докторът се намръщи.

— Какво искате да кажете? Как така кредитният ми рейтинг не е добър?

Милър се усмихна непринудено.

— Не, ни най-малко! Имате доста добър кредитен рейтинг. Просто не е от най-добрите възможни, това е всичко. Може би сте закъснели с едно-две плащания по ипотеката или сте пропуснали да направите минималната месечна вноска по кредитната си карта. Дребни неща. Повярвайте ми, осигурих ви възможно най-добрата сделка.

Докторът се изчерви и погледна жена си, която изглеждаше смутена.

— Закъснявали ли сме с вноските по ипотеката?

Сега беше неин ред да се изчерви.

— Ами, преди няколко месеца закъснях с една седмица — нали помниш, когато бяхме на ваканция?

Докторът се намръщи и се обърна към Милър.

— И какво ни предлагате? Няма да платя много отгоре.

— Вноските са само с три четвърти процента по-високи от най-добрите. Освен това успях да удължа срока на седемдесет и два месеца, за да не бъдат месечните ви разходи прекалено високи.

Милър назова месечната вноска, която наистина се стори разумна на Кори, особено за една „Ескалада“ с всичките й екстри за осемдесет хиляди долара. Започна да се чуди как дилърите изобщо изкарват някакви пари от продажбата на автомобили.

След двайсет минути чичо доктор и жена му си заминаха с чисто новата си кола и веднага щом си отидоха, Милър започна да се задушава от смях. Върна се в салона за персонала, наля си още кафе и отпусна шкембето си.

— Току-що продадох една „Ескалада“ на доктор Охболи — обяви на събралата се група. — Двеста долара над цената. Охболи беше твърдо решен да направи големия удар и аз му осигурих голям удар.

— Нека позная — каза един от другите. — Проблем с кредитния рейтинг, нали?

— Именно. Казах му, че рейтингът му не е точно първокласен… и му вдигнах вноските със седем и половина процента за седемдесет и два месеца!

Всички се разсмяха и заклатиха глави.

— Не схващам — обади се Кори.

Милър й обясни през смях:

— Печалбата, включена в сделката, е колко — към осем хиляди долара, нали? Точно така правим парите си — като продаваме на изплащане. Това е първият урок за продаване на коли.

— Осем хиляди печалба ? — изуми се Кори.

— Чиста и непорочна.

— Как се получава?

Милър запали, дръпна дълбоко и заговори, докато димът излизаше през устата и носа му.

— Преди да дойде тук, дъртият Охболи явно е правил доста проверки, но е пропуснал да провери най-важното нещо — собствения си кредитен рейтинг. Надуването на размера на вноските с три четвърти от процента за седемдесет и два месеца върху седемдесет хиляди само по себе си прави повече от три хиляди. А това е върху надценката на вноските. По дяволите, ако си беше направил труда да отиде в банката, преди да дойде тук, можеше да заеме парите срещу пет и половина процента лихва, ако не и по-малко.

— Значи това, че кредитният му рейтинг не е бил добър, не е вярно, така ли?

Милър я погледна.

— Това за теб проблем ли е?

— Не, не — побърза да каже тя. С периферното си зрение видя как Чарли завъртя раздразнено очи. — Идеално е — добави тя.

— Добре. Защото предшественикът ти, дъртият Джак, просто не схващаше. Дори когато продаваше кола, което не се случваше често, той им даваше истинската най-добра цена. А после, когато му обяснихме как стоят нещата, кучият син заплаши да се обърне към прокурора и да натопи автокъщата.

— О? И какво щеше да стане?

— По дяволите, всички търговци го правят. Както и да е, не се стигна дотам, защото скапанякът реши да ограби банка. Сам реши проблема вместо нас! — Милър се обърна към Чарли. — Нали така, Чарли?

— Знаеш, че този начин на правене на бизнес не ми харесва — тихо отвърна Чарли. — Рано или късно ще му сърбаме попарата.

— Само не ставай втори Джак. — Тонът на Милър изведнъж беше изгубил веселите си нотки.

Чарли премълча.

В автокъщата влезе нова двойка.

— Тези са мои — каза друг от дилърите и потърка жадно ръце. — Седем процента и половина, ето ме и мен!

Кори се огледа. Вече беше ясно като бял ден. Един от тях беше натопил баща й, за да му попречи да отиде при прокурора.

Но кой точно? Или… са били всички ?

Откакто Д’Агоста получи вестта, че Глен Сингълтън иска да го види, алармата не беше замлъквала. И сега, когато влизаше във външния кабинет на капитана, звънеше още по-силно. Секретарката на Сингълтън Мидж Роули, която обикновено бе страшно бъбрива, едва вдигна глава от компютъра си, когато той приближи.