Линкольн Чайлд - По пътя на отмъщението (Два гроба)

Пендъргаст спринтира покрай парка и пресече Пето авеню. Стигна до оградата, прескочи я, преодоля бетонната бариера и изтича на ФДР Драйв, като избягваше колите сред внезапния хор от клаксони и писък на спирачки. Стигна до другата страна, спря и се огледа. Не видя нищо — Албан беше изчезнал в нощта. Ийст Ривър се простираше пред него, фериботният терминал на Хънтър Пойнт беше от дясната му страна, а отляво примигваха светлините на моста Куинсборо. Точно пред него имаше два изоставени занемарени кея, простиращи се от рушащия се речен бряг под разнебитен пристан, голяма част от който бе покрита с бурени, тръстики и храсталаци, изсъхнали и черни на студената лунна светлина.

Долу имаше много места, където можеше да изчезне човек. Албан не се виждаше никакъв. Явно познаваше това място и беше планирал бягството си предварително. Нямаше начин да бъде открит.

Пендъргаст се обърна и тръгна по банкета на шосето към пешеходната пътека на пет преки на юг, за да пресече. Но докато вървеше, с периферното си зрение зърна някаква фигура — мъж, млад мъж, застанал на първия разпадащ се кей, осветен отзад от слабите светлини на моста.

Беше Албан. Синът му гледаше право към него. И когато Пендъргаст спря и впери поглед в него, Албан вдигна ръка и му помаха.

Пендъргаст незабавно се метна през парапета, скочи на брега и затича през бурените. Но когато излезе на кея, Албан бе изчезнал.

Пендъргаст се сети, че трябва да е продължил нагоре по брега, и се затича на север. За момент видя пред себе си някакво движение — Албан изтича на втория кей, спря по средата, обърна се и зачака със скръстени на гърдите ръце.

Докато тичаше, Пендъргаст извади пистолета си. За да стигне до втория кей, трябваше да заобиколи някакви порутени кнехти и бурени, като междувременно изгуби Албан от поглед. Щом стигна началото на кея и излезе от храсталака усети зашеметяващ удар в крака, залитна напред и още докато падаше, получи втори удар в ръката, от който пистолетът му отлетя нанякъде. Пендъргаст се претърколи и се опита да се изправи, но Албан очакваше това — изрита го в главата с коляно и го прикова към бетона.

А после, толкова бързо, колкото бе прикован, Пендъргаст беше освободен.

Той скочи на крака, готов за бой.

Но Албан не го нападна. А просто отстъпи назад и отново скръсти ръце на гърдите си.

Пендъргаст замръзна. Двамата впериха погледи един в друг като два хищника, очакващи противникът да направи първия ход.

Внезапно Албан се отпусна и каза:

— Endlich. Най-после. Можем да поговорим лице в лице… като баща и син… нещо, което очаквам от толкова много време.

И се усмихна, при това доста приятно.

Гледаха се в полумрака, без да помръдват. Пендъргаст се изправи, като се мъчеше да овладее дишането си; едва сега си даваше сметка, че никога през живота си не е бил побеждаван толкова решително и бързо. Албан го беше изненадал напълно с начина, по който беше стоял, сякаш изчакваше Пендъргаст да го настигне, а всъщност му бе устроил засада, при това забележително успешна.

Без да сваля поглед от сина си, Пендъргаст се изтупа, докато чакаше Албан да заговори, да му даде удобен момент. Все още имаше резервен пистолет и няколко други оръжия. Този път Албан нямаше да му избяга.

— Изумително, нали? — рече Албан. — Ето ни тук, лице в лице. — Гласът му бе спокоен и мелодичен. За разлика от брат си, той нямаше никакъв акцент, но въпреки това говореше малко по-прецизно от обичайното, подобно на хората, на които английският не им е роден език. — Беше ми писано да те срещна. Както всички синове трябва да се срещнат с бащите си.

— А какво ще кажеш за майките? — попита Пендъргаст.

Въпросът като че ли не изненада Албан.

— Изпитанието достигна критичната си фаза — продължи той. — Между другото, позволи ми да те поздравя, че реши малката ми гатанка. Само като си помисля, че се бях усъмнил в теб. Моите извинения.

— Обичаш да приказваш — рече Пендъргаст. С периферното си зрение можеше да види блясъка на пистолета си в бурените на около три метра вляво.

Албан се разсмя.

— Да, обичам. — Пристъпи надясно, после още веднъж, за да блокира пътя на Пендъргаст към оръжието. Макар да бе само на петнайсет, изглеждаше много по-голям — висок, в изключително добра форма, силен и бърз като камшик. Пендъргаст се запита дали владее бойни изкуства. Ако владееше, едва ли имаше шансове да го победи в ръкопашна схватка.

— Защо…

— Убивам ли? Както казах, това е изпитание.