Линкольн Чайлд - По пътя на отмъщението (Два гроба)

Д’Агоста заби поглед в пода.

— Колкото до онази работа с Гибс, това е проблем на ФБР. Нека те се оправят. Става ли? — Тя стисна ръката му. — А сега трябва да започна лекцията си. Ще поговорим отново довечера.

— Добре.

Тя отново се въздържа от целувката и се изправи. Погледна го за последно, преди да тръгне към подиума, и остана ужасена, когато установи, че той изглежда толкова угрижен, колкото и преди.

Пладне. Докторът беше дошъл и си бе отишъл, стаята беше притихнала и тъмна, завесите спуснати, а момчето, изкъпано и почистено от мръсотията, спеше. В ъгъла на малкото помещение седеше неподвижна потънала в сянка фигура, чието бледо лице се рееше в сумрака като някакво привидение.

Момчето се размърда, обърна се и въздъхна. Беше спало в продължение на осемнайсет часа. Едната му ръка лежеше върху завивките, закопчана с белезници за металната рамка на леглото.

Нова въздишка, после в тъмното се появи блясък — блясъкът на отворено око. Момчето отново се обърна неспокойно и най-сетне вдигна глава. Огледа се и вниманието му се насочи към фигурата в ъгъла.

Дълго време двамата се взираха един в друг в тъмното. Накрая момчето прошепна:

— Вода?

Фигурата мълчаливо се изправи, излезе от стаята и се върна с чаша вода и сламка. Момчето посегна за нея, но движението на ръката му бе спряно от веригата. То я погледна изненадано, но не каза нищо. Пендъргаст му поднесе чашата и момчето пи.

Когато приключи, то отново отпусна глава на възглавницата.

— Бла… благодаря.

Гласът му бе слаб, но вече не бълнуваше. Отново мислеше рационално. Температурата бе спаднала, антибиотиците си вършеха работата. Дългият сън явно му се беше отразил добре.

Последва ново продължително мълчание. Накрая момчето вдигна окованата си китка и попита:

— Защо?

— Знаеш защо. Искам да знам едно нещо. Защо дойде тук?

— Защото… ти си баща ми.

— Баща — повтори Пендъргаст, сякаш изричаше дума на чужд език. — И откъде знаеш това?

— Чух… разговор. За теб. Пендъргаст. Моят баща.

Пендъргаст не отговори. Накрая момчето отново се размърда в леглото.

— Те… знаят ли, че съм тук? — Говореше несигурно, със странен акцент, отчасти немски, но омекотен от мелодичност, която звучеше като португалска. Лицето му, вече чисто, бе толкова бледо и деликатно, че под кожата можеха да се видят сините вени. Под очите му имаше тъмни кръгове като синини, а тънката коса бе полепнала по черепа му, влажна от пот.

— Ако имаш предвид полицията — каза Пендъргаст с глас, студен като сух лед, — не съм им съобщил. Все още.

— Не полицията… — произнесе момчето. — Те.

— Те?

— Другите. Моят… моят брат.

Думите му бяха посрещнати с пълно мълчание. Накрая Пендъргаст каза със странен глас:

— Твоят брат ли?

Момчето се закашля и се опита да седне.

— Още вода, моля?

Пендъргаст извади пистолета си 45-и калибър и го остави извън обсега на момчето. Отиде при него и му помогна да се надигне с помощта на допълнителни възглавници, след което му даде още вода. Този път момчето пи жадно и пресуши цялата чаша. После каза:

— Гладен съм.

— Ще бъдеш нахранен, когато му дойде времето — отвърна Пендъргаст, върна се на мястото си и прибра пистолета под сакото си. — И тъй — говореше за твоя… брат?

— Да. За моя брат.

Пендъргаст го изгледа нетърпеливо.

— Разкажи ми за този брат.

— Той е Албан. Ние сме… близнаци. Нещо като близнаци. Той извършва убийствата. Той ме реже. Смята, че е lustig. Забавно. Но аз избягах. Той преследва ли ме? — В гласа му се промъкна страх.

Пендъргаст се изправи, слабата му фигура бе като призрак в полутъмната стая. Отиде до завесата на прозореца, обърна се.

— Да видим дали съм разбрал правилно — тихо рече той. — Имаш брат близнак, който убива хора в нюйоркски хотели. Той те държи в плен и отрязва части от тялото ти — парче от ухото, пръсти от ръката и крака, след което ги оставя на местопрестъпленията.

— Да.

— И защо дойде при мен?

— Ти си… баща ми. Нали? Албан… казва така. Той говори много за теб с другите. Не знаят, че слушам. Или че разбирам.

Пендъргаст остана абсолютно неподвижен и дълго не каза нищо. След това се върна при стола и се отпусна в него, сякаш изпитваше болка.

— Може би — рече той и докосна чело с бледата си ръка, — може би е по-добре да започнеш от самото начало. Разкажи ми всичко, което знаеш. Къде си роден, при какви обстоятелства, кой е брат ти Албан и какво правите двамата в Ню Йорк.