Линкольн Чайлд - По пътя на отмъщението (Два гроба)

Пендъргаст примигна. Зрението му донякъде се проясни и погледът му, вече много мрачен, се плъзна отново по момчето, а наблюдателният му ум се събуди за множеството дребни подробности — мястото на превръзките, височината, телосложението, стойката и чертите на младежа. Докато умът му бавно се освобождаваше от вцепенението, започна да осъзнава в пълна степен онова, което виждаше — приликата с Диоген, по-голяма, отколкото с него или с Хелън. И записите от охранителните камери започнаха да се въртят безкрайно в ума му.

В главата му се оформи мисъл. „Това е синът ми. Хотелския убиец“.

— Господин Пендъргаст — обади се Франклин. — Какво да правим? Да се обадим ли в полицията? Момчето се нуждае от медицинска помощ.

„Синът ми. Хотелския убиец“.

Реалността се завърна като ослепителна светкавица. Пендъргаст изведнъж се задейства, скочи до момчето, отпусна се на колене. Грабна ръката му — направо пареше — и потърси пулса му. Бърз и накъсан. Момчето имаше висока температура и бълнуваше. Ампутациите, които си беше направило, сигурно се бяха инфектирали.

Пендъргаст се изправи и се обърна.

— Благодаря, господин Франклин. Не е нужно да се обаждате на полицията. Справихте се много добре. Незабавно ще извикам доктор.

— Да, сър. — Франклин и портиерът излязоха от апартамента.

Пендъргаст се обърна към икономката, която се загледа внимателно в устните му.

— Госпожице Ишимура, моля, донесете превръзки, леген с гореща вода, антибиотичен крем, кърпи и ножица. Занесете ги в Червената стая.

Госпожица Ишимура се втурна да изпълнява. Пендъргаст подпъхна ръце под момчето, вдигна го — беше потресаващо слабо, — отнесе го във вътрешната част на апартамента и го положи на леглото на хладна неизползвана спалня, гледаща към вътрешния двор на „Дакота“. Момчето започна да бълнува и да се тресе. Пендъргаст свали мръсните му дрехи, като ги разрязваше, когато се наложеше, след което огледа раните, като започна от ухото. Меката част липсваше и отговаряше точно на парчето, открито с първото тяло. Раната изглеждаше зле и започваше да се инфектира. Липсващият пръст на ръката беше в още по-лоша форма, костта беше оголена, а ампутираният пръст на крака кървеше силно. Момчето явно беше изминало дълъг път с ранения си крак.

Госпожица Ишимура се появи с водата и кърпите. Пендъргаст избърса лицето на момчето и това го свести.

— Татко… — рече то. — Помощ…

— Тук съм. Всичко е наред. В безопасност си — изграчи Пендъргаст. Изплакна кърпата и подсуши лицето му. Госпожица Ишимура се върна с поднос с бинтове, антибиотици и други материали.

— Не съм виновен… bitte, mein Gott, bitte, не ме издавай…

Пендъргаст внимателно почисти ранения пръст, проми раната и й сложи антибиотик и нова превръзка. След това продължи с пръста на крака, който беше най-зле и продължаваше да кърви въпреки усилията му. Въпреки това той проми раната и й сложи марля. Докато работеше, момчето стенеше и се мяташе неспокойно, като непрекъснато повтаряше: „Не съм виновен…“.

Когато приключи, Пендъргаст стана. За момент стаята се завъртя около него. Госпожица Ишимура го сграбчи за ръката и го задържа, след което го отведе почти като дете в коридора, като му обясни със знаци, че тя ще се заеме оттук нататък, че не е нужно да се притеснява за момчето, че трябва да се прибере в кабинета си и да почива.

Пендъргаст кимна мълчаливо и тръгна към кабинета си. Затвори вратата и се облегна за момент на нея, за да дойде на себе си, да подреди мислите си. Успя да се добере до любимия си стол, седна, затвори очи и с огромно усилие на волята се опита да овладее развилнелите се емоции.

Постепенно успя да върне пулса и дишането си до нормалните им стойности.

Това беше проблем, подобно на всички останали. Трябваше да мисли за него точно по този начин — като за проблем.

„Синът ми. Хотелския убиец“.

Вдигна телефона и набра номер.

— Доктор Роситър? Алойзиъс Пендъргаст се обажда. Имам нужда от домашно посещение в апартамента ми в „Дакота“. Момче с няколко открити рани от ампутирани части на тялото. Нуждае се от хирургическа намеса и, както винаги, ще ви помоля да извършите услугите си в пълна дискретност…

Капитан Лора Хейуърд крачеше енергично по централния коридор на 33-то училище към главната аудитория. Тази есен беше отбелязан ръст на престъпленията от омраза срещу бездомници — побои, грабежи, дори един случай, в който нещастен клошар беше подпален от някаква банда тийнейджъри в Ривърсайд Парк — и Хейуърд беше натоварена от комисаря със задачата да запознае учениците с нещастията на бездомниците и реалността на живота по улиците. „Бездомните хора също са хора“ — гласеше посланието й. През последните няколко седмици беше говорила в шест училища и бе доволна от начина, по който я приемат. Успяваше да постигне някаква реална промяна. Това бе нещо, което й харесваше да прави — и за което знаеше много. Темата на магистърската й теза беше социалната структура на бездомниците в Ню Йорк и тя ги бе наблюдавала в продължение на месеци, запознаваше се отблизо с живота им, изслушваше проблемите им, опитваше се да разбере техните истории, мотивите им и предизвикателствата, пред които се изправяха. През последните години бе прекалено заета със стандартните си полицейски задължения, за да прилага на практика магистърската си степен по социология, но това, което вършеше сега, й допадаше идеално.