Линкольн Чайлд - По пътя на отмъщението (Два гроба)

Последва момент на ужасна тишина.

— Но пък, от друга страна, защо просто не дойде при мен онази вечер в лагера? Защо не ми позволи да ти помогна? Защо, защо ме изключи от всичко това?

Той замълча.

— Има и нещо друго. Нещо, което трябва да знам. Обичаш ли ме, Хелън? Обичала ли си ме изобщо някога? Винаги съм чувствал в сърцето си, че ме обичаш. Но сега, след като научих всичко това, откъде мога да съм сигурен? Иска ми се да повярвам, че при първата ни среща просто си искала да се добереш до информация за Одюбон, а след това най-неочаквано си се влюбила в мен. Но дали не греша? Дали бракът ни не е бил просто една хитрина? Дали не съм неволна пешка в някакъв голям план, който не разбирам напълно? Хелън, моля те, кажи ми. За мен е… същинска агония да не зная.

Хелън продължи да седи неподвижно като статуя. Една-единствена сълза се отрони от окото й и се търкулна по бузата й. Това беше нещо като отговор.

Пендъргаст я изгледа дълго, изпълнен с очакване. Накрая с едва доловима въздишка затвори очи. Когато ги отвори отново, в стаята беше останал само той.

И тогава някъде отдалеч, от предната част на апартамента, се разнесе приглушен писък.

Пендъргаст скочи, изхвърча от стаята и се втурна по коридора към приемната. Докато приближаваше, суматохата се засилваше. Няколко гласа се смесваха с неразбираемите пискливи вопли на госпожица Ишимура, а към това се прибавяха нечии стонове и несвързано бърборене.

Пендъргаст нахълта в приемната и бе посрещнат от необичайна гледка. Един портиер и началникът на охраната на „Дакота“, казваше се Франклин, държаха кльощав младеж, почти момче, облечен в джинси и прокъсана работна риза. Косата му беше сплъстена, цялото му тяло бе покрито със сажди и от него се носеше противна воня. Едното му ухо беше увито в окървавен бинт, имаше мръсни превръзки и на ръката и крака си. Момчето явно не беше на себе си, едва можеше да стои, очите му се бяха подбелили и мърмореше неразбираемо.

Пендъргаст се обърна към началника на охраната.

— Какво става, по дяволите?

— Съжалявам, господин Пендъргаст, но момчето е в беда, ранено е.

— Виждам. Но защо сте го довели тук?

Охранителят се смути.

— Моля?

— Господин Франклин, защо сте довели момчето не къде да е, а именно тук, в моя апартамент? Трябва му болница.

— Знам, сър, но тъй като е ваш син…

— Син ли?! — Пендъргаст зяпна напълно изумен парцаливото момче.

Началникът на охраната млъкна и панически започна отначало:

— Просто си помислих, тъй като каза… — Поколеба се отново. — Надявам се да не съм направил нещо нередно, като го доведох тук.

Пендъргаст продължаваше да зяпа. Всички мисловни процеси в главата му бяха прекъснали и той бе погълнат от чувството за нереалност, сякаш светът изведнъж бе станал плосък, като от някакъв анимационен филм. Вглеждаше се в чертите на момчето — светлорусата коса под саждите, сребристосините очи, тясното патрицианско лице — и вцепенението и изумлението му само растяха. Не можеше да се движи, да говори, да мисли. А всички в помещението чакаха да каже нещо, да действа, да потвърди или да отхвърли.

Нов стон на момчето наруши настъпилата тишина.

Звукът сякаш сепна Франклин.

— Простете, господин Пендъргаст, но ако предпочитате, ще се погрижа за случая, ще повикам полицията или линейка. Реших, че щом е ваш син, ще предпочетете да се погрижите лично… да не намесвате властите… — Гласът му замря смутено.

Устните на Пендъргаст се раздвижиха, но беззвучно.

— Господин Пендъргаст? — Началникът на охраната и портиерът все така държаха момчето.

Поредното дълго мълчание сякаш се втвърди в помещението, докато всички чакаха. Шепотът на водата, спускаща се по мрамора, изведнъж стана оглушителен.

Накрая реагира не друг, а миниатюрната госпожица Ишимура. Тя пристъпи към Франклин и започна да ръкомаха енергично. Жестовете й бяха съвсем ясни — хората от охраната трябваше да сложат момчето да легне на коженото канапе в средата на стаята. Двамата се подчиниха, а госпожица Ишимура намери възглавница и я пъхна под главата на момчето. Движението сякаш го изкара от ступора му. Очите му се фокусираха, погледът му се зарея из стаята — и се спря върху Пендъргаст.

Момчето вдигна глава. Светлите му очи проблеснаха.

— Татко… — изпъшка младежът със силен акцент. — Скрий ме…

Тези три думи изчерпиха всичките му сили и главата му се отпусна, очите се разфокусираха, устните се задвижиха беззвучно.