Линкольн Чайлд - По пътя на отмъщението (Два гроба)

— Ще опитам. Не знам много.

— Направи всичко по силите си.

— Роден съм в… Бразилия. Наричат мястото Нова Годои.

Пендъргаст замръзна.

— А майка ти е…?

— Никога не съм виждал майка си. Албан е добрият близнак. Аз съм… лошият.

— А как е името ти?

— Нямам име. Само добрите близнаци получават имена. Аз съм… Четирийсет и седем.

— Какви са тези добри и лоши близнаци? Какво означава това?

— Не зная как се получава. Не точно. Добрите близнаци получават всичко добро, а лошите — всичко лошо. Добрите близнаци ходят на училище, спортуват, тренират. Ядат добра храна. Ние… работим на полето.

Пендъргаст бавно се изправи, подобно на сянка, растяща в безмълвно изумление.

— Значи градчето Нова Годои е пълно с близнаци?

Младежът кимна.

— И твоят близнак, Албан, е онзи, който извършва убийствата?

— Той… обича да го прави.

— Защо убива?

Момчето сви рамене.

— И ти си избягал? Как?

— Мислят ме за по-глупав, отколкото съм. Заблудих ги, успях да се измъкна. — Момчето изхлипа. — Надявам се да не са ме проследили.

— Къде те държаха?

— Беше… под земята. Имаше дълъг тунел, стар, много хладен. Държаха ме в… гигантска пещ, студена, голяма като стая. Мръсни тухли, мръсен под. Голяма метална врата. Последния път… забравиха да я заключат.

— И после?

— Избягах и продължих да бягам.

— Как ме намери?

— Чух ги да казват, че живееш на скъпо място. Дакота. Разпитах. Един човек ми каза, помогна ми, качи ме в жълта кола. Даде ми това. — И той посочи няколкото смачкани банкноти, които госпожица Ишимура бе намерила в джоба на джинсите му.

Момчето замълча. Пендъргаст пъхна ръка в джоба си, извади ключ и свали белезниците от китката му.

— Съжалявам. Разбрал съм погрешно.

Момчето се усмихна.

— Не ми пука. Аз… свикнал съм.

Пендъргаст натисна един бутон до вратата и секунди по-късно се появи госпожица Ишимура. Пендъргаст се обърна към нея и заговори енергично:

— Ще бъдете ли така добра да приготвите пълна американска закуска за нашия гост? Яйца, наденица, препечен хляб, портокалов сок. Благодаря.

Обърна се отново към момчето.

— Значи някой те е качил на такси? Колко дълго пътува?

— Много дълго. Минахме покрай много, много коли.

— Какво си спомняш от пътуването ти? Прекосихте ли някакви мостове, минахте ли през тунели?

— Прекосихме голям мост над река. — Момчето поклати глава. Толкова много сгради, толкова високи.

Пендъргаст веднага вдигна домофона.

— Чарлз? Относно таксито, докарало момчето. Трябва ми номерът му. Прегледайте записите на охранителните камери и ми го съобщете веднага. Благодаря. — Затвори и се обърна към момчето, което лежеше в леглото и изглеждаше толкова изгубено, така объркано и уязвимо.

— Да видим дали съм разбрал всичко, което ми разказа. Ти и брат ти сте близнаци, родени и израснали в Бразилия. Явно сте част от някаква програма. В нейните рамки той е получил всичко хубаво, целия добър генетичен материал, като по някакъв начин е оставил нежелателния на теб, така да се каже. Прав ли съм?

— Казват, че ние сме бунище. Боклук.

— И всички вие имате номера. Ти си Четирийсет и седем.

— Четирийсет и седем.

— Значи сте много.

Младежът кимна.

— Бихте ли дръпнали завесите? Моля. Искам да видя светлина.

Пендъргаст отиде до прозореца, дръпна завесите и пусна в стаята косите жълти слънчеви лъчи на ранната зима, осветяващи покритите с плочи покриви, капандури, фронтони и кулички на прочутата жилищна сграда. Момчето се обърна с благодарност към светлината, която падаше върху бледото му лице.

— Първото, което трябва да получиш, е име — меко каза Пендъргаст. — Истинско име.

— Не зная как да се нарека.

— Тогава аз ще ти дам име. Какво ще кажеш за… Тристрам?

— Много ми харесва. А аз мога ли да те наричам… татко?

— Да — отвърна Пендъргаст. — Да. Наричай ме… — запъна се на думата — татко.

Кори стоеше в далечния край на паркинга на автокъща „Джо Рико Шевролет-Кадилак“. Редиците нови коли и пикапи проблясваха на студените слънчеви лъчи. Времената бяха трудни, особено в района на Алънтаун, и току-що я бяха изритали навън веднага щом стана ясно, че си търси работа, а не идва да купува.

Беше адски раздразнена. По-рано бе отишла да си оправи косата в един фризьорски салон наблизо. Оказа се направо невъзможно да разкара пурпурното и накрая се наложи да й боядисат косата черна и да я подстрижат до раменете, с леко накъдряне. Получи се ретроприческа в стил 50-те, която донякъде й хареса, но бе твърде консервативна за вкуса й. Добре ушитият сив костюм и малко грим завършиха трансформацията на готическата Кори в Кори юпито. Всичко това отряза голямо парче от трите хиляди на Пендъргаст.