Джоджо Мойес - Последното писмо от любимия

Около час по-късно театрално й подаде едно огледало. Дженифър се взря в момичето в огледалото, което й отвърна със същото. Доста красиво, каза си тя със смътно задоволство. Малко бледо, със следи от натъртвания, но приятно лице. „Моето лице“, помисли си тя.

— Имате ли някакви гримове? — попита я фризьорката. — Мога да ви гримирам, ако ръката още ви боли. Малко червило ще освежи лицето ви, мадам. Също и пудра.

Дженифър не откъсваше очи от огледалото.

— Мислите ли, че трябва?

— О, да. Такова хубаво момиче като вас. Може да ви гримирам съвсем леко… но страните ви ще добият цвят. Почакайте, ще изтичам долу да донеса моя комплект. Имам хубави сенки и червило, което е идеално за вас.

— Изглеждате страхотно! Една дама не може без грим. Така ни показвате, че сте над нещата — отбеляза доктор Харгрийвс по време на визитацията малко по-късно. — Нямаме търпение да се приберем у дома, а?

— Да, благодаря — отвърна тя любезно. Изобщо не знаеше как да му каже, че няма представа какъв е този дом.

Той я изгледа за миг, може би преценяваше неувереността й. Приседна на леглото и постави ръка на рамото й.

— Разбирам, че всичко ви се струва малко обезпокоително, че може би още не се чувствате съвсем възстановена, ала неяснотите не бива да ви тревожат. Амнезията след такава травма на главата е обичайно явление. Но вие имате много грижовно семейство и съм сигурен, че щом се върнете при познатите неща, предишните си навици, приятелите, пазаруването, всичко ще си дойде на мястото.

Тя кимна покорно. Отдавна бе установила, че всички изглеждат доволни, когато реагира така.

— Но бих искал да дойдете след седмица, за да видя как зараства ръката. Ще има нужда от малко физиотерапия, за да се възстанови напълно. Главното е да си почивате и да не се тревожите за нищо. Разбрахме се, нали?

Съпругът й я взе малко преди следобедния чай. Сестрите се бяха строили на рецепцията, за да се сбогуват с нея, трептящи от чистота в колосаните си униформи. Все още чувстваше необичайна слабост и краката не я държаха, затова пое с благодарност ръката, която той й протегна.

— Благодаря ви за грижите към жена ми. Изпратете сметката в кабинета ми, ако обичате — каза той на старшата сестра.

— Удоволствието беше наше — отвърна тя, ръкува се с него и се усмихна широко на Дженифър. — Радваме се, че й помогнахме да се възстанови. Изглеждате прекрасно, госпожо Стърлинг.

— Чувствам се… много по-добре. — Тя носеше дълго кашмирено палто и овална шапчица в същия цвят. Той бе уредил да й изпратят три тоалета. Тя бе избрала най-семплия; не искаше да привлича вниманието.

Вдигнаха очи, когато доктор Харгрийвс подаде глава от кабинета си.

— Секретарката ми каза, че отвън имало някакви журналисти — искали да видят момичето на Кокран. Може да излезете през задния вход, ако не желаете да се вдига шум.

— Да, така е по-добре. Бихте ли казали на шофьора да ни чака там?

След седмици в топлината на отделението, въздухът й се стори болезнено студен. Едва успяваше да следва мъжа си, поемайки дъх с усилие, после се озова в голяма черна кола, погълната от огромните кожени седалки. Вратите се затвориха меко, с луксозен звук, и колата се вля в лондонския трафик с тихо мъркане.

Тя надникна през прозореца и успя да зърне репортерите пред главния вход, фотографите, които насочваха обективите си. Зад тях централните лондонски улици гъмжаха от забързани хора, вдигнали яки заради вятъра, мъже, нахлупили филцовите си шапки ниско над очите.

— Кое е момичето на Кокран? — попита тя и се обърна към съпруга си.

Той тъкмо казваше нещо на шофьора.

— Какво?

— Момичето на Кокран. Онази, за която говореше доктор Харгрийвс.

— Приятелката на един известен музикант. Двамата катастрофирали малко преди…

— Всички говореха за нея. Сестрите, цялата болница.

Той, изглежда, загуби интерес.

— Ще оставим госпожа Стърлинг вкъщи, а щом се настани, ще се върна в офиса — обясни той на шофьора.

— Какво се е случило с него? — поиска да знае тя.

— С кого?

— Кокран.

Съпругът й я погледна, сякаш преценяваше какво да й каже.

— Мъртъв е — отвърна той. И отново се обърна към шофьора.

Дженифър пое бавно по стълбите към бялата къща с венецианска мазилка. Щом стигна до вратата, тя се отвори сякаш от само себе си. Шофьорът остави внимателно куфара й в коридора и си тръгна. Съпругът й, застанал зад нея, кимна на една жена, която беше излязла в коридора да ги посрещне. Беше към шейсетте, тъмната й коса бе прибрана назад в стегнат кок, носеше тъмносин костюм.