Джоджо Мойес - Последното писмо от любимия

Ели Хоуърт забеляза приятелите си в препълненото заведение и си запробива път към тях. Пусна дамската чанта в краката си и остави мобилния телефон на масата. Очевидно напредваха с питиетата — издаваха ги високите гласове, оживените ръкомахания, гръмкият смях и празните бутилки.

— Закъсня. — Ники й показа часовника си и размаха пръст. — Само не ми казвай, че си имала да довършваш материал.

— Интервю с жената на провинил се депутат. Съжалявам. Трябва да е готово за утрешния брой — обясни тя, настани се на свободното място и си наля от виното, останало на дъното на бутилката. Побутна мобилния си телефон през масата. — Така… Тази вечер изразът, който ще обсъждаме, е „доскоро“.

— „Доскоро“?

— В края на разговора. „Утре“ ли означава, или „по-късно днес“? Или е само формален израз на учтивост?

Ники се взря в светещото екранче.

— Пише „доскоро“ плюс знака за целувка. Повече ми прилича на „лека нощ“. Бих казала, че е „утре“.

— Определено е „утре“ — съгласи се Корин. — „Доскоро“ винаги е „утре“. — Тя замълча. — Или „вдругиден“.

— Много е неангажиращо.

— Неангажиращо?

— Все едно го казваш на пощальона.

— Ти би ли изпратила целувка на пощальона?

Ники се ухили.

— Защо не? Страхотен е.

Корин се зае да изучава съобщението.

— Според мен не сте прави. Може просто да означава, че е бързал за някъде.

— Да. Например да се върне при жена си.

Ели хвърли предупредителен поглед към Дъглас.

— Какво? — оправда се той. — Просто предположение.

Тя отпи от виното си и се наведе напред.

— Добре. Нуждая се от още едно питие, щом ще ми изнасяте лекция.

— Щом с някого сте достатъчно интимни да правите секс в офиса му, би трябвало да можеш да го попиташ кога ще се видите на кафе.

— Какво още пише в съобщението? Само не ми казвай, че намеква за секс в офиса.

Ели се взря в телефона си и прегледа есемесите.

— „Рисковано е да звъня от къщи. Следващата седмица съм в Дъблин, не знам как ще се развият нещата. Доскоро. X“

— Оставя си вратичка — отбеляза Дъглас.

— Освен ако… хммм… наистина не знае как ще се развият нещата.

— Тогава щеше да каже: „Ще ти се обадя от Дъблин“. Или дори: „Ела с мен в Дъблин“.

— Да не би да пътува с жена си?

— Никога не го прави. Това е командировка.

— Може да отива с друга жена — промърмори Дъглас над чашата с бира.

Ники поклати замислено глава.

— Господи, колко по-лесно беше едно време. Тогава поне можеше да усетиш по гласа му дали е охладнял.

— Да бе — изсумтя Корин. — И да чакаш вкъщи с часове да ти се обади.

— О, какви нощи съм имала само…

— … да проверяваш постоянно дали телефонът работи…

— … и да бързаш да го затвориш, да не би тъкмо в този момент да ти звънят.

Ели чуваше смеха им и си даваше сметка колко истина има в шегите им, но някаква малка част от нея продължаваше да се надява, че дисплеят внезапно ще светне и ще сигнализира обаждане. Обаждане, което, предвид часа и обстоятелството, че е „рисковано да звъни от къщи“, нямаше да получи.

Дъглас я изпрати до къщи. От четиримата единствено той живееше с някого, но Лена, приятелката му, имаше сериозен пиар бизнес и често оставаше в офиса до десет-единайсет през нощта. Не възразяваше гаджето й да излиза със старата си компания — тя самата бе идвала няколко пъти с него, но така и не успя да проникне през стената от шеги и намеци, която петнадесетте години приятелство издигаха около тях; затова в повечето случаи Дъглас идваше сам.

— Е, как я караш, приятелю? — попита Ели, докато заобикаляха количка от супермаркет, изоставена на тротоара. — Не каза нищо за себе си. Или съм го пропуснала?

— Няма много за казване — увери я Дъглас, но в гласа му имаше колебание. Пъхна ръце в джобовете си. — Всъщност не е точно така. Хм… Лена иска дете.

Ели го изгледа.

— О!

— И аз го искам — веднага добави той. — Говорим за това от сто години и решихме да действаме, тъй като едва ли ще дочакаме подходящия момент.

— Ах, ти, романтик такъв!

— Аз… не знам… всъщност доста се радвам. Лена ще продължи да работи, а аз ще остана вкъщи да се грижа за бебето. Е, при положение че всичко е както трябва и…