Джоджо Мойес - Последното писмо от любимия

Сградата, подслонявала вестника близо сто години, вече „не съответстваше на изискванията“, както се казваше в официалните съобщения. Според ръководството на „Нейшън“ тя не отговаряше на динамичната новаторска природа на модерната журналистика. Но в нея имаше толкова местенца, в които можеш да се скриеш, мислеха си някои от служителите, прилепнали към местата си като миди по дъното на кораб.

— Трябва да го отпразнуваме — каза Мелиса, шефката на отдел „Общество“, в почти опразнения офис на главния редактор. Облечена беше във виненочервена копринена рокля. В същата дреха Ели би изглеждала така, сякаш е навлякла нощницата на баба си. Ала на Мелиса изглеждаше каквато си бе — определено висша мода.

— Преместването? — Ели хвърли поглед на мобилния си телефон, оставен на тих режим до нея. Колегите й от отдел „Общество“ стояха безмълвни с бележници на коленете.

— Да. Онази вечер разговарях с един от библиотекарите. Каза, че има много стари папки, които не са отваряни от години. Искам нещо за женските страници на вестника отпреди петдесет години. Как са се променили отношенията между половете, заниманията на жените, модата. Съпоставяне на истории, тогава и сега. — Мелиса разгърна една папка и извади няколко фотокопирани листа, формат А3. Говореше с лекотата на човек, свикнал да го слушат. — Например „Моля ви, кажете ми какво да направя, за да накарам жена си да се облича по-модерно и да изглежда по-привлекателна? Доходът ми е 15 000 лири годишно и все повече се утвърждавам в отдела по продажбите. Често получавам покани от клиенти, но напоследък гледам да ги отклонявам, защото жена ми прилича на Баба Яга“.

В стаята се разнесе лек смях.

„Намекнах й, че трябва да обръща повече внимание на вида си, а тя отвърна, че модата не я интересува и че не обича да се гримира и кичи с дрънкулки. Честно казано, изобщо не изглежда като съпруга на успял мъж, както би ми се искало.“

Веднъж Джон бе казал на Ели, че след появата на децата съпругата му престанала да се грижи за външния си вид. Смени темата почти веднага и никога повече не я подхвана отново. Може би го смяташе за по-голямо предателство от това да спи с друга жена. На Ели този джентълменски жест на лоялност никак не й се беше понравил, макар дълбоко в себе си да му се бе възхитила.

Ала думите на Джон бяха задействали въображението й. В представите й изплува жена, облечена в развлечена нощница, която притискаше бебе до гърдите си и натякваше на съпруга си, че парите не стигат за нищо. Искаше й се да му каже, че тя никога не би се държала така с него.

— Този въпрос може да се обсъди в рубриката на психотерапевта — отбеляза Филип, редакторът на съботното издание, докато се навеждаше да надзърне в останалите фотокопирани страници.

— Не съм сигурна. Чуйте отговора: „Може би на жена ти изобщо не й е хрумвало, че трябва да играе ролята на витрина. Вероятно смята — ако този въпрос въобще я занимава — че вече е омъжена, осигурена, доволна и няма смисъл да си прави труда“.

— Ах! — възкликна Дерек. — Успокоението, идващо от двойното легло.

— Забелязала съм, че това се случва невероятно бързо — както с млади момичета, така и с жени, които са щастливо омъжени. В един момент са свежи като нова боя, борят се героично с килограмите, всичко по тях трепти от чистота, използват скъпи парфюми. Някой мъж казва: „Обичам те“, и в следващия миг бляскавото момиче се превръща в повлекана. Щастлива повлекана.

Стаята за кратко се изпълни с любезен, одобрителен смях.

— Е, вие какво предпочитате, момичета? Да се борите героично с теглото си или да се превърнете в доволни повлекани?

— Наскоро гледах филм с подобно заглавие — отбеляза Дерек. Усмивката му изчезна, когато осъзна, че смехът е замрял.

— Тук има доста възможности. — Мелиса посочи папката. — Ели, ще се заемеш ли с това следобед? Да видим какво друго може да изскочи. Търсим случай отпреди четирийсет-петдесет години. Сто е прекалено отдавна. Шефът иска да отбележим преместването с нещо, което ще прикове вниманието на читателите.

— Искаш да се ровя в архива?

— Проблем ли има?

Не, ако си умираш да седиш в тъмни мазета, пълни с пожълтели документи, охранявани от застарели мъже със сталинистки разбирания, които не са виждали слънчева светлина от трийсетина години.

— Никакъв — отвърна бодро тя. — Сигурна съм, че ще открия нещо.

— Вземи двама стажанти, ако искаш. Чух, че една двойка се мотае в отдел „Мода“.

Ели не обърна внимание на злорадата усмивчица, която разтегли чертите на шефката й при мисълта да изпрати последното попълнение от поклонници на Ана Уинтур 1дълбоко в недрата на вестника. Умът й беше зает с друго: „По дяволите! В мазето мобилните телефони нямат обхват!“.