Джоджо Мойес - Последното писмо от любимия

— Ели — произнесе той, след като бяха стояли, без да помръднат, близо минута. За пръв път я наричаше по име. — Ели, трябва да взема нещо от хотела, преди да се върна на фестивала. Искате ли да дойдете с мен?

Още преди да затвори вратата на спалнята зад тях, двамата се вкопчиха един в друг, впиха устни и сплетоха тела; ръцете им не спираха да се движат, заети с трескавата хореография на разсъбличането.

След това тя бе премисляла неведнъж поведението си, питайки се дали не е предугаждала случилото се. Стотици пъти се връщаше към онзи следобед, опитваше се да се отърси от силната емоция и се взираше в детайлите. Бельото й, всекидневно, неподходящо, метнато върху пресата за панталони; безумното им кикотене на пода и под синтетичната хотелска завивка с флорални мотиви; задоволството на Джон и неуместно щедрия му чар, докато връщаше ключа на момичето от рецепцията.

Позвънил й бе два дни по-късно, след като еуфорията от онзи ден се бе уталожила значително.

— Знаеш, че съм женен — предупреди я. — Прочела си интервютата ми.

— Проверила съм те подробно в „Гугъл“ — отвърна тя тихо.

— Досега не съм… изневерявал. Все още не мога да разбера как се случи.

— Сигурно е от калориите в десерта — пошегува се тя.

— Ти ме омагьоса, Ели Хоуърт. Не съм написал дума от четирийсет и осем часа. — Той замълча. — Караш ме да забравя какво искам да кажа.

„Тогава съм обречена“, помисли си тя, защото още щом бе усетила тялото му върху своето, устните му върху своите, знаеше — въпреки всичко, което бе казвала на приятелите си за женените мъже, въпреки всичко, в което бе вярвала — че е достатъчно съвсем малко внимание от негова страна, за да се почувства изгубена.

Оттогава беше изминала година, а тя дори не бе започнала да мисли как да се измъкне.

Той се върна онлайн след около четирийсет и пет минути. В това време тя стана от компютъра, приготви си ново питие, разходи се безцелно из апартамента, огледа кожата си в огледалото в банята, а после събра разхвърляните чорапи и ги пусна в коша за пране. Чу сигнала и моментално се върна на стола си.

„Съжалявам, че се забавих толкова. Надявам се утре да поговорим.“

Не спомена нищо за обаждане по мобилния телефон. То щеше да фигурира в месечните сметки.

„В хотела ли си? — написа тя бързо. — Мога да ти се обадя в стаята.“ Устната комуникация бе лукс, рядка възможност. Господи, как копнееше да чуе гласа му. „Трябва да излизам за вечеря, миличка. Съжалявам, вече закъснявам. Доскоро. X“

Това беше.

Ели се взря в празния екран. Сега той щеше да прекоси хотелското фоайе, да очарова персонала на рецепцията, да се качи в каквато там кола му бяха уредили организаторите на фестивала. Щеше да произнесе умна, непринудена реч по време на вечерята, а после да се държи по познатия забавен, леко отнесен начин с късметлиите, успели да седнат на неговата маса. Щеше да се наслаждава на живота си пълноценно, докато тя тръпнеше в постоянно очакване.

Какви ги вършеше, по дяволите!

— Какви ги върша? — изрече гласно и натисна бутона за изключване. Изкрещя безсилно към тавана и се отпусна тежко върху огромното си празно легло. Не можеше да се обади на приятелите си: много пъти ги бе изтезавала с подобни разговори и знаеше точно какво ще й отговорят — единственото, което можеха. От думите на Дъг я бе заболяло. Но и тя би казала абсолютно същото на всеки от тях.

Настани се на дивана и включи телевизора. Най-сетне, вторачена в купчината листи на масичката пред себе си, ги взе в скута си, проклинайки Мелиса.

„Разнородна купчина — така й бе обяснил библиотекарят, — не е подредена хронологично или тематично. Нямам време да прегледам всичките. Зарити сме с такива папки.“

Той беше единственият библиотекар под петдесет години в мазето. Странно защо не го бе виждала никога досега.

„Вижте дали нещо ще ви свърши работа.“ При тези думи мъжът се бе навел конспиративно напред. „Изхвърлете ненужното, но не казвайте на шефа. В момента не е в състояние да преглежда всяка хартийка.“

Скоро й стана ясно защо й го бе предложил: папките съдържаха няколко театрални рецензии, списък на пътниците на круизен кораб, менюта от празнични журналистически вечери. Тя ги прелисти, като от време на време хвърляше бегъл поглед към телевизора. Не виждаше нищо, което би заинтригувало Мелиса.

Започна да прелиства овехтяла папка с някакви медицински картони. Отбеляза разсеяно, че всички бяха на белодробно болни. Нещо свързано с мините. Тъкмо се канеше да хвърли всичко в кофата за боклук, когато зърна различен бледосин крайчец. Хвана го с два пръста и издърпа адресиран на ръка плик. Беше отворен. Писмото в него бе с дата 4 октомври 1960 година.